Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (91)

91.

Привечер, когато се прибрахме у дома, видях износен стар микробус, паркиран пред къщата ни. Веднага познах яркозеления надпис на вратата му: Грижи за болните по домовете. Какво означаваше всичко това? Защо бе дошла д-р Коулс?

Внезапно се изплаших, че нещо лошо може да се е случило с Нана, докато бях на излет с децата. Крехкото й здраве напоследък все повече ме тревожеше. Нали вече бе в средата на осемдесетте, макар упорита да криеше от нас точната си възраст. Мигновено изскочих от колата и се втурнах към верандата, следван от хлапетата, натоварени с уловените от нас стриди.

— Аз съм тук с Кейла — провикна се Нана, когато отворих предната врата, а Деймън и Джени се шмугнаха от двете ми страни. — Тя просто се отби да ме види. Няма никаква причина за тревога. Не е нужно да бързате толкова, че чак да си изпотрошите нозете!

— Че кой се тревожи? — запитах аз, като намалих темпото и закрачих из всекидневната по-спокойно, след като видях двете жени уютно настанени на дивана.

— Сигурно си зърнал отвън микробуса със зеления надпис и си помисли, че съм болна? — попита Нана.

Двете с Кейла весело се разсмяха. Нямаше как — трябваше и аз да се усмихна, при това на себе си. Но все пак се опитах, макар и вяло, да протестирам:

— Нищо подобно!

— А тогава защо се затърча насам като полудял, сякаш гащите ти са се подпалили? О, Алекс, стига, по-добре да забравим за всичко това — махна с ръка Нана и се засмя още по-весело. После размаха и двете си ръце, сякаш се бе заела да пропъди последните остатъци от моя песимизъм. — Хайде, ела. Седни за малко при нас двете. Нали знаеш, че не можеш да ми откажеш това удоволствие. И ми разкажи всичко за разходката ви. Как ти се стори Сейнт Майкълс? Много ли се е променило селцето?

— О, според мен Сейнт Майкълс въобще не се е променял през последните сто години.

— Това се казва добра новина — кимна Нана. — Слава на господ, че не ни лишава от подобни дребни човешки радости.

Наведох се и целунах Кейла по бузата. Тя бе помогнала много на Нана, когато за кратко се бе почувствала зле, а сега я посещаваше профилактично, от време на време. Всъщност аз познавах д-р Кейла Коулс още от детството, тъй като бяхме израснали в един квартал. Тя първа се измъкна от него, за да завърши висшето си образование, но после се върна обратно, за да раздава помощта си на всички нас. Нейните неуморни усилия по проекта „Грижи за болните по домовете“ подтикнаха докторите да обръщат повече внимание на боледуващите тук, в югоизточните предградия на столицата. Д-р Кейла Коулс бе инициаторката на този замисъл, а освен това работеше здравата, включително и по набирането на средства.

— Изглеждаш много добре. — Думите някак си сами се изплъзнаха от устата ми.

— Да, така е, защото малко отслабнах, Алекс — отвърна ми тя и ме изгледа насмешливо. — Всичко се дължи на непрестанното обикаляне по домовете на пациентите. Опитвам се да си наваксам с добро похапване, но продължавам да слабея, по дяволите! — Бях го забелязал. Кейла е висока почти метър и осемдесет, но никога не я бях виждал така стройна. Дори и като дете не беше тъй стегната. Но още тогава имаше сладко и хубаво лице и благ характер. — А освен това, като съм в толкова добра форма, мога да служа за нагледен пример пред пациентите си — добави тя. — Прекалено много от жителите на предградието са с наднормено тегло. Някои направо са затлъстели, дори децата. А все се утешават с мисълта, че се дължало на гените им — разсмя се Кейла. — Освен това помага на социалния ми живот, въздейства на начина, по който гледам на нещата около мен.

— Е, ти винаги си ми изглеждала привлекателна — казах аз.

Кейла завъртя очи към Нана.

— Господи, с каква лекота изрича лъжа след лъжа! Наистина си го бива! — Сега и двете се разсмяха. — Но независимо от всичко все пак ти благодаря за комплимента, Алекс — завърши Кейла. — Ще го приема като знак за твоето искрено възхищение от мен. Няма да си помисля и за миг, че си проявил снизхождение към мен. О, знаеш какво всъщност имам предвид.

Реших, че е по-разумно да сменя темата:

— Значи Нана е добре и смята да закръгли стоте?

— Е, може да се очаква — съгласи се д-р Кейла Коулс.

Но Нана се намръщи.

— Защо толкова бързаш да се отървеш от мен? — сърдито ме попита тя. — Това ли съм заслужила?

Сега бе мой ред да се засмея.

— Може би всичко това се дължи на факта, че за мен винаги си била като трън в петата. И ти го знаеш, нали?

— Разбира се, че го зная — отвърна тя. — Това е най-важната задача през целия ми живот. Дори може да се каже, че смисълът на моето съществуване е да те измъчвам. Още ли не си го разбрал?

Докато изричаше тези думи, аз най-после се почувствах наистина у дома си, далеч от всякакви войни. Хванах под ръка Нана и Кейла и ги поведох към предната веранда. Там им изсвирих на пианото от Джордж Гершуин „Един американец в Париж“. Какъвто самият аз бях доскоро, макар и не за дълго.

Към единадесет изпратих Кейла до нейния микробус. Поспряхме се за малко, за да разменим още две-три думи.

— Благодаря ти, че се отби да я видиш — казах й аз.

— Няма защо да ми благодариш — отвърна Кейла. — Направих го, защото аз самата го исках. Просто обичам старата. Много, много я обичам. За мен тя е като духовна наставница. И така е от години. — После Кейла се наведе бързо към мен и ме целуна. За няколко секунди задържа устните си върху моите. А щом се отдръпна, се усмихна: — Отдавна исках да го направя. — Мълчах, изненадан от случилото се. — И сега го направих, Алекс. Интересно усещане — продължи тя.

— Интересно ли? — попитах смутено.

— Трябва да тръгвам. И то веднага.

И като се засмя още веднъж, Кейла се затича към микробуса.

Наистина интересно…