Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (94)

94.

Обадих се от мобилния си телефон. След броени минути цялото имение се оказа претъпкано с агенти от Лангли и Куонтико. Веднага арестуваха Джо Кахил. Закопчаха му белезниците и го измъкнаха от хубавата му, доскоро тънеща в блажено спокойствие, къщичка в глухата провинция.

Бяхме попаднали на следа, при това на много важна следа.

Джо Кахил бе преместен в една от обезопасените къщи на ЦРУ, намираща се някъде в Алигените. Както околният терен, така и самата къща отдалеч изглеждаха съвсем обикновени — двуетажна каменна селска постройка, заобиколена от асми, храсти и овощни дръвчета. Входната врата едва се забелязваше сред избуялите глицинии. Но този иначе толкова добре обезопасен дом никак не се оказа безопасен за чичо Джо.

Веднага след докарването му бившият агент беше завързан за стола, със запушена уста, след което бе оставен сам за няколко часа в една тясна стаичка.

За да си помисли и за бъдещето, и за миналото.

Пристигна лекарят, изпратен от ЦРУ — висок, пълен мъж, вероятно наближаващ четиридесетте, с леко грубовата външност. Името му беше Джей О’Конъл. Той ни увери, че донесеният от него серум на истината, при все че още разработван в експериментален стадий, бил одобрен за прилагане върху Кахил. Освен това О’Конъл ни обясни, че други варианти от този препарат вече били използвани върху терористите, задържани в затворите в различните части на света.

— Това всъщност е барбитурат, като натриевия амитал и бревитала — добави той. — След приемането му субектът внезапно ще почувства леко опиянение и притъпяване на сетивата. И малко по-късно вече няма да бъде способен да се владее, когато му се задават смущаващи и провокационни въпроси. Или поне така се надяваме. Все пак може да се очакват разнообразни реакции при различните субекти. Ще видим какво ще стане с този тук. Той е по-възрастен, така че аз почти съм уверен, че ще успеем да го принудим да си развърже езика.

— А какво е най-лошото, което можем да очакваме? — попитах аз.

— Ами например преустановяване на сърдечната дейност. О, по дяволите, това беше само шега. Всъщност може и да се окаже вярно.

Рано сутринта Джо Кахил бе преместен от малката стая в по-голяма, намираща се в подземието на къщата, където, естествено, нямаше никакви прозорци. Свалиха превръзката от очите му, извадиха кърпата от устата му, но не развързаха въжето около китките му. Настаниха го на един стол с права облегалка.

Кахил многократно примигна с очи, преди да успее да ни каже кой всъщност е той и кой още е в стаята с него.

— Дезориентиращи техники. Подобни боклуци не ми действат — заяви Джо. — Наистина е глупаво. Глупости, лъжи!

— Да, тъкмо това смятаме и ние — кимна д-р О’Конъл. Обърна се към един от нашите агенти, който се казваше Лари Ледоув. — Навийте му ръкава. И така, време е да започваме. Отначало ще те заболи, после ще те щипе. А накрая ще си изкажеш и майчиното мляко.