Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (61)

61.

Докато още бях в Лондон, се получи съобщението за удължаването на крайния срок с още четиридесет и осем часа. За нас това бе огромно облекчение, макар да бе само временно. Но час по-късно узнахме и за мощната експлозия, разтърсила Лонг Айланд. Докладваха ни също, че сред руините на къщата били открити труповете на няколко от босовете на Червената мафия. Какво означаваше това? Дали Вълка отново бе нанесъл удар, само че този път срещу своите хора?

Нямаше какво да правя след продължителните срещи и заседания в Ню Скотланд Ярд. Затова късно същата вечер, към десет часа, реших да се срещна с една приятелка, която работеше в Интерпол. Бяхме се уговорили да се видим в един изискан лондонски ресторант, известен като клуб „Канела“. Намираше се в сградата, в която навремето се е помещавала Уестминстърската библиотека.

Срещата с нея ми помогна да преодолея умората от полета, от часовата разлика и от дългия и досаден първи работен ден в Ню Скотланд Ярд. Освен това винаги съм очаквал с нетърпение да се видя със Санди Грийнбърг, която вероятно беше най-интелигентната от всички полицейски следователи, с които досега съм работил. Можеше пък да й хрумне някаква нова идея за разкриването на Вълка. Или пък на Невестулката. Във всеки случай надали някой в бранша ни познаваше по-добре от нея подземния свят в Европа.

Като Санди я знаеха само най-близките й приятели, официално беше Сондра. Аз, за щастие, се ползвах от привилегията да се числя към тези нейни близки. Бе висока, привлекателна, винаги се обличаше изискано, а освен това бе много забавна и остроумна. Още щом се видяхме, тя ме прегърна сърдечно и ме разцелува по бузите.

— Това ли е единственият възможен повод, за да се видим, Алекс? Само когато възникне някаква ужасяваща заплаха от международен мащаб ли? Къде останаха топлината и близостта между добрите стари приятели?

— Много ще се радвам, ако винаги когато пристигаш във Вашингтон, ми се обаждаш, за да се срещнем там — казах й аз, когато се освободих от прегръдката й. — Впрочем наистина изглеждаш великолепно.

— Наистина ли? — усмихна ми се Санди. — Хайде, да вървим, имаме запазена маса в дъното на ресторанта. Ужасно ми липсваше. Господи, колко се радвам да те видя отново. Самият ти също изглеждаш чудесно, въпреки всичките тези ужасии, в които си се забъркал напоследък. Иначе как я караш, когато не си на работа?

Менюто за вечерята се оказа смесица от индийска и европейска кухня, което не може да се случи в Щатите или поне във Вашингтон и околностите му. Санди и аз си поговорихме почти цял час по случая, който ме занимаваше. Но когато ни поднесоха кафето, се поотпуснахме и превключихме на обикновените житейски теми. Направи ми впечатление златният й пръстен.

— Много е красив.

— Подарък ми е от Катерина — отвърна тя.

Санди и Катерина Грант живееха заедно от около десетина години и бяха една от най-щастливите двойки, които някога бях виждал. Техният пример беше доста поучителен, но кой ли можеше да разбере и научи всичко? Не и аз. Дори не бях успял да подредя собствения си живот.

— Както виждам, ти още не си се оженил — отбеляза тя, като огледа пръстите на ръката ми.

— От теб явно нищо не може да остане скрито.

Санди се подсмихна самодоволно.

— Нали знаеш, такива сме ние, детективите. Винаги разследваме. Затова по-добре сам ми разкажи всичко, Алекс.

— Е, няма кой знае какво — промърморих аз. — Срещам се с една жена, която много харесвам…

— Но, по дяволите, ти харесваш много хора! Просто така си устроен, Алекс. Откри нещо добро дори в онова гадно, откачено психясало копеле Кайл Крейг.

— Би могла да си права, ако разсъждаваме принципно. Но вече преодолях чувствата си към Кайл. Освен това не харесвам нищо в полковник Джефри Шейфър. Или в онзи руснак, който се нарича Вълка.

— Кажи ми поне коя е тази невероятна жена, на която си разбил сърцето. Или пък тя ще разбие твоето. Сигурна съм, че вече е станало или едното, или другото. Защо продължаваш да се тормозиш?

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Тя също работи в полицията… Всъщност има чин инспектор. Живее в Сан Франциско.

— Колко удобно! Направо е блестящо, Алекс! Как можа да я намериш чак там, на цели три хиляди и двеста километра от Вашингтон? Е, какво, срещате се по веднъж годишно ли?

Отново се разсмях.

— Виждам, че езикът ти е все тъй остър както някога.

— Често го практикувам, затова. Значи излиза, че още не си намерил жената на живота си. Жалко, срамота! Аз имам една-две приятелки. Да не се задълбаваме чак толкова в тази тема, но позволи ми да ти задам все пак един личен въпрос. Наистина ли според теб вече си успял да преодолееш загубата на Мария?

Когато си имаш работа със Санди като следовател, всичко се свежда до това, че тя не разсъждава като другите — често обича да навлиза в територии, които останалите подминават. Моята съпруга Мария беше убита преди десет години при един уличен инцидент. Така и не успях да открия убиеца й. Не бях преодолял загубата й. Може би ще постигна покой чак когато се добера до убиеца й. Случаят все още не бе приключил. Тази мисъл ме измъчваше от години и още ми причиняваше болка.

— Много съм привлечен от Джамила Хюз — признах си аз. — Това е, приятно ни е да сме заедно. Какво лошо има?

Санди се усмихна.

— Чух те още първия път, Алекс. Явно много я харесваш. Но не ми каза, че си лудо влюбен, а не си от хората, които ще се задоволят само с привличане. Права ли съм? Да, разбира се, че съм права.

— Обичам те — рекох.

Санди се усмихна.

— Е, значи се разбрахме. Тази вечер ще спиш у дома.

— Добре, ще бъде чудесно — съгласих се аз.

И двамата се разсмяхме, но половин час по-късно Санди ме остави пред моя хотел на Виктория стрийт.

— Ще помислиш ли по това, за което си поговорихме в началото на тази вечер? — попитах я аз, докато слизах от таксито.

— Вече съм започнала — отговори Санди.

Нито за миг не се съмнявах, че ще удържи на думата си. А аз се нуждаех от цялата помощ, която евентуално бих могъл да получа в Европа.