Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (124)

124.

След броени минути напуснах голямата къща. Редом с мен крачеше Нед Махони. Смеехме се, докато си припомняхме как премина първият ни разговор с Толя Биков. По дяволите, можеше поне да се посмеем!

И тогава зърнах нещо. В първия миг не повярвах на очите си, затова се извърнах леко и отново го видях.

— Нед, за бога, виж!

— Какво? — Той извърна глава наляво, после надясно, ала явно не бе видял това, което виждах аз.

Тогава се затичах напред, въпреки че от вцепенението краката ми бяха като подкосени.

— Какво? Алекс, какво става? — извика Нед Махони след мен. — Алекс?

— Това е той! — изкрещях в отговор.

Очите ми бяха приковани в един от намръщените бодигардове на Толя Биков. С черно сако и черна риза, но без палто. Беше застанал под един вечнозелен храст и внимателно ни наблюдаваше. Сведох поглед към дланта му.

В ръката си държеше черна гумена топка, доста стара. Непрекъснато я стискаше. Нито за миг не се усъмних — просто бях сигурен, — че това бе същата онази черна топка, която е била подарена на Вълка от сина му малко преди момчето да загине. Мъжът с топката имаше брада. Очите му бяха приковани в моите.

И тогава той се затича.

Изкрещях назад към Нед:

— Това е той! Вълка!

Втурнах се с все сили през моравата, но сега поглъщах метрите, които ни деляха, много по-бързо, отколкото тичах допреди малко. Разчитах на Нед, че няма да изостане много след мен.

Видях как руснакът скочи в една яркочервена спортна кола и веднага посегна да включи запалването. О, не! Господи, не!

Успях някак си да се добера навреме и се метнах на предната седалка до него, преди той да подкара колата. Халосах го по лицето с един къс, но адски мощен прав удар. Кръвта му мигом бликна и заля черната му риза и черното му сако. Знаех, че съм му счупил носа. Но за всеки случай го цапардосах отново, само че този път в челюстта.

После отворих вратата откъм неговата страна. Той ме погледна със студените си, умни очи. Очи, каквито никога дотогава не бях виждал — самотни, мрачни. Вълчи очи. Като на някое нечовешко създание, както го бе нарекъл френският президент.

Това ли беше истинският Толя Биков? За мен вече нямаше значение. Той беше Вълка — виждах го в очите му, в самоувереността му, в арогантността му, но преди всичко в омразата, струяща от него, омраза към мен и към всички останали на този свят.

— Топката — рече той. — Знаел си за топката. Синът ми я подари. Моите поздравления за проницателността.

По устните му се плъзна някаква странна полуусмивка, след което захапа силно нещо в устата си. Веднага разбрах какво означава това. Отчаяно се опитах да разтворя стиснатите му челюсти. Но въпреки всичките ми усилия те си оставаха здраво стиснати. След което изведнъж очите му станаха съвсем бели, невероятно уголемени и изпълнени с нечовешка болка. Отрова, беше поел отрова.

Тогава устата му се разтвори инстинктивно и той изрева с все сила. Бяла пяна и слюнки се пръснаха от устните му и се стекоха по брадичката му. Изрева още веднъж, после тялото му се разтресе в предсмъртни конвулсии. Отдръпнах се от тресящата му се снага.

Вълка започна да се дави. Ръцете му се впиха в гърлото. Агонията му продължи още няколко адски минути, след което всичко свърши и аз повече нямаше какво да правя, освен да го гледам ужасен.

Вълка издъхна на предната седалка на един от любимите си скъпи спортни автомобили.

Когато всичко свърши, аз се наведох и взех гумената топка, изпаднала от десницата му. Прибрах я в джоба си. Убийците, които бях заловил, го наричаха трофей.

Всичко бе свършило и вече можех да се прибера у дома. Трябваше да помисля за много неща, да променя живота си. Но не можех да се отърся от неприятното и натрапчиво прозрение: вече и аз започнах да събирам трофеи.

В този миг обаче ме завладя друга, много по-важна, мисъл — за Деймън, Джени, малкия Алекс, Нана.

И за дома.

Вълка е мъртъв. Видях го как умира.

Продължих да го повтарям, докато най-накрая повярвах.