Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (49)

49.

Явно наистина щеше да започне всеки момент.

Присламчих се към атакуващата група на Отряда за спасяване на заложници. Беше разгърната около ъгъла, използван като прикритие от полезрението на терористите в сградата. Никой не очакваше да се намирам там, тъй като официално не бях зачислен към екипа за провеждане на операцията. Затова махнах с ръка на Нед Махони, а той ми отвърна с подобен жест, с което ми разчисти пътя при евентуалното нападение.

Стана три през нощта. Минутите започнаха да се нижат още по-бавно. Не идваха никакви новини, нито някакво пояснение от командването на специалните части в Ню Йорк или от главната квартира на ФБР в Хувър Билдинг във Вашингтон. Какво толкова умуваха шефовете? Как би могъл някой да одобри едно толкова необмислено решение като това тук, събрало всичките тези въоръжени до зъби мъже?

Да нападнем.

Да не нападаме.

Да се подчиним ли на Вълка?

Или да не се подчиняваме и да си понесем последиците?

Стана три и половина. После — три и тридесет и пет. Сетне — четири сутринта. Все още нито дума от висшестоящите в щабовете и главните квартири.

Междувременно вече се бях преоблякъл в черната униформа, задължителна за всичките командоси, струпани около мен. Не забравиха и да ми зачислят една пушка МР-5. Вероятно момчетата от Отряда за спасяване на заложници до един знаеха за Шейфър и за личната ми сметка, която имах за уреждане с него.

Командирът им седна на бордюра на тротоара до мен.

— Добре ли си, или има някакви проблеми?

— Аз съм служил във вашингтонската полиция, в отдел „Убийства“. Преминал съм през много горещи места, като това тук.

— Да, знам, че си много опитен. Ако Шейфър е вътре, ще го спипаме. Нищо чудно да се случи тъкмо ти да го заловиш.

Може би най-после ще успея да гръмна онзи мръсник, помислих си аз.

И тогава, като по чудо, дългоочакваната заповед най-после се получи. Зелена светлина!

Пет минути паника и трепет, казах си и в същия миг чух трясъците, защото снайперистите разбиха прозорците.

Сетне всички се втурнахме буквално от всички възможни посоки към сградата. Всеки от нас бе мобилизиран до предела на възможностите си. Тази лавина от мъже в черни униформи, въоръжени до зъби, бе страховита гледка, не ще и дума!

Два хеликоптера „Бел“ с по осем души на борда внезапно се появиха над сградата и се насочиха право към покрива й. Увиснаха там, за да могат атакуващите командоси да се спуснат по въжетата, чевръсти като филмови каскадьори.

Нашата група от четири души трябваше да се покатери по една от страничните стени на сградата. Гледката беше изумителна…

Друг екип от Отряда за спасяване на заложници вече крещеше въодушевяващите всеки боец бойни призиви, които кънтяха неудържимо в нощта: Бързо, по-бързо! Да ги издебнем! Да ги сгащим! Сега! Давай! Троши! Чупи! Изкърти! Огън! Вътре! По-скоро вътре! И всичко това се разигра пред очите ми само за няколко секунди.

Чух експлозиите, отекнали при разбиването на вратите. За броени мигове се изредиха три или може би четири взрива. Абсолютно никакви преговори нямаше да се водят с терористите — това бе най-същественото в плана за атаката.

Нахълтахме вътре. Аз най-после се озовах в сградата.

Канонада от изстрели отекваше оглушително откъм тънещите в мрак помещения в сградата. После някъде високо над мен се разнесе смразяващ кръвта автоматен откос.

Завтекох се към втория етаж. Някакъв мъж с диви, обезумели от страх, очи и ужасно разрошена коса изскочи в коридора. Държеше пушка в треперещите си ръце.

— Стой, горе ръцете! — изкрещях му аз. — Разбра ли ме? Вдигни ги по-високо!

Онзи отсреща явно разбираше английски, защото моментално навири дланите си и пушката му тупна на пода.

— Къде е полковник Шейфър? Къде е Шейфър? — разкрещях се като обезумял.

Мъжът обаче само клатеше глава напред-назад, после наляво и надясно, като имаше вид на умопобъркан.

Оставих пленника на две от момчетата от Отряда за спасяване на заложници и побягнах към третия, последния, етаж. Пламнал от превъзбуда, нямах капка търпение да заловя Невестулката. Но къде ли се беше скрил омразният тип?

Една жена, цялата в черно, внезапно прекоси широката всекидневна, към която водеха стъпалата от долния етаж.

— Спри! — извиках след нея. — Казах ти, спри на място!

Ала тя не се вслуша в командата ми. Вместо това се устреми като вихър към отворения прозорец на всекидневната. Чух пронизителния й предсмъртен вик, а после настана тишина. Ужасяваща сцена.

Накрая чух командата:

— Сградата е овладяна! Всички етажи са прочистени!

Ала нямаше и следа от Джефри Шейфър, нито косъм от Невестулката…