Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (71)

71.

През същия следобед Вълка посети една селска къща, разположена на около петдесет километра от изпитателното автомобилно трасе. Пристигна пръв и се разположи в кухнята, но не дръпна пердетата и я остави тъмна като гробница. Беше заповядал на Артур Никитин да дойде сам и той се подчини. Никитин беше бивш сътрудник на КГБ и винаги се проявяваше като дисциплиниран войник и лоялен съдружник. Работеше с Иля Фролов — предимно като търговец на оръжие.

Вълка чу шума от пристигането на Артур откъм задните стъпала.

— Не светвай — предупреди го той. — Просто влез.

Артур Никитин отвори вратата и пристъпи вътре. Беше висок, едър руснак, с гъста бяла брада, смътно напомнящ за руските мечки. Физически по нищо не приличаше на Вълка, който го покани:

— Ето ти стол. Заповядай, бъди мой гост.

Никитин се подчини. Не личеше да се страхува.

Всъщност той не се боеше дори от смъртта.

— В миналото ти ми свърши много полезна работа. Това ще бъде последната ни съвместна дейност. Ще спечелиш достатъчно, за да се оттеглиш от играта и да си живееш живота. Как ти се струва?

— Отлично. Ще сторя каквото поискаш.

— За мен Париж винаги е бил много специален град — продължи Вълка. — В друг един живот прекарах в него две години. А ето че сега отново съм тук. Това обаче не е някакво случайно съвпадение, Артур. Сега се нуждая от помощта ти. Нещо повече, нуждая се от твоята лоялност. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, без капка съмнение. Нали вече съм тук?

— Планирам да изровя огромна дупка в Париж, да причиня много страдания, а след това да станем неприлично богати. Все още ли мога да разчитам на теб?

Никитин се усмихна.

— Абсолютно. И без това не харесвам много французите, пък и кой ги харесва? Така че за мен ще бъде удоволствие. Особено последната част за „неприлично богатите“.

Вълка бе намерил своя човек за работата. След това го запозна с неговата част от пъзела.