Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (113)

113.

Това, което бе останало от семейство Лодж, се пазеше зорко в едно малко, невзрачно градче, наречено Шептън Малет, намиращо се на около сто и деветдесет километра западно от Лондон. Обкръжено от заоблени хълмове, скътано в една глуха долина, сред зелени ливади и тучни поля… с една дума — идеално укритие.

Семейство Лодж бе настанено в една специално за целта ремонтирана селска къща, разположена на глуха уличка в самия край на градчето. Местността бе съвсем равна и всеки, който би се опитал да се промъкне до сградата, лесно можеше да бъде забелязан от километри. Освен това в съседните бараки бяха разположени войници, всичките до един тежковъоръжени.

Пристигнах там към шест вечерта. Вътре обстановката ми се стори приятна, с много антикварни мебели, но за вечеря със семейството трябваше да се спусна в тесния бункер, изкопан на мястото, където някога е била избата на предишните собственици — някакви местни селяни.

Клара не бе приготвила храната, както бе сторила при първата ни среща край Лондон. Яденето беше ужасно, по-лошо дори от това, което сервират в самолетите.

— Май тази вечер в менюто няма да има „мичана вейце“ — опитах се да поразведря напрегнатата атмосфера.

— Не си забравил нашата закуска в Батърси. Запомнил си дори правилното произношение, Алекс — похвали ме Клара. — Явно си много наблюдателен. Мартин винаги ми повтаряше, че си страхотен детектив.

Щом приключихме с вечерята, децата — Хана, Даниела и Йозеф — бяха изпратени от майка им в техните стаи, за да си приготвят домашните. Самата Клара седна до мен и запали цигара. Пускаше кръгчета и вдишваше дълбоко дима.

— Домашни ли! — удивих се аз. — Тук, тази вечер?

— Това е добре за поддържане на дисциплината. Навиците не бива да се нарушават. Така смятам аз. Значи си бил с Мартин? Кога умря той? — попита ме тя с помръкнало лице. — Какво ти каза, моля те, разкажи ми.

За миг се замислих, преди да й отговоря. Какво искаше Клара да чуе от мен? И какво трябваше да й кажа?

— Мъжът ти ми призна, че не е Вълка. Вярно ли е това, Клара?

— Какво друго ти каза той?

Помислих си дали да не й споделя, че ми бе говорил за нея и за децата, ала не го сторих. Не исках да я лъжа. Пък и вероятно не бих могъл.

— Не, Клара. Това беше всичко. Нямаше много време, само няколко секунди. Той не страда дълго. Стори ми се, че не изпитваше болка. Мисля, че бе изпаднал в шок.

Тя кимна тъжно.

— Мартин смяташе, че мога да ти имам доверие. Макар че в същото време повтаряше, че това бил твой недостатък. Той никога не би казал нещо сантиментално, дори и на смъртния си одър.

Аз се вгледах в тъмнокафявите й очи, които в този миг ми се сториха учудващо оживени.

— А ти какво изпитваше към него, след като знаеше това? — попитах я аз.

Тя се засмя горчиво:

— Именно заради това го обичах толкова много.

Оказа се, че имаше какво да сподели с мен в онази вечер в глухото провинциално английско градче. Тогава започнаха преговорите между нас. Или по-скоро аз само изслушах нейните желания.

— Искам да ми се гарантира напълно безопасно излизане от Англия. Както за мен, така и за децата. Искам нова самоличност, както и да разполагаме с някакви средства, за да преживяваме. Ще ти кажа къде искам да живея, но не точно сега. Това ще го уточним по-късно.

— В Прага ли? — попитах. Или по-скоро беше опит да се пошегувам.

— Не, определено няма да е в Прага, Алекс. Нито пък в Русия. Нито пък някъде в Америка. Ще ти кажа, когато настъпи моментът. Но първо нека да решим какво ще трябва да ти издам, за да ми бъде гарантирано безопасното напускане на Англия.

— О, това е много лесно. Трябва да ни дадеш доста информация, да ни предадеш Вълка. Но можеш ли да го направиш, Клара? Знаеш ли всъщност кой е той? И къде е? Какво ти е казал Мартин?

Накрая тя се усмихна:

— О, той ми разказа всичко. Защото ме обожаваше.