Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (116)

116.

— Ето го! Той трябва да е!

— Той се смее! Какво му е толкова забавно? Погледни го. Можеш ли да повярваш на очите си?

— Прилича на скалпиран. Все едно някой му е съдрал кожата — промърмори Нед Махони, когато мъжът в сивото палто, с омотано в превръзки лице, излезе от сградата от кафяв пясъчник. — Същински таласъм!

— Нед, не го подценявай! — напомних му аз. — И не забравяй, той е истински вампир.

Наблюдавахме Вълка — или поне мъжа, за когото вярвахме, че е Вълка, — докато излизаше от кабинета по пластична хирургия в Източен Манхатън. Току-що бяхме пристигнали, преди по-малко от минута. Едва не го изпуснахме отново.

— Не се притеснявай, не го подценявам, Алекс. Тъкмо заради това половин дузина екипи от специалния отряд са тук, готови да се нахвърлят върху него. Ако бяхме дошли тук по-рано, можехме да го заловим още там, в хирургическия кабинет.

— Е, добре че поне сега сме тук — кимнах. — Преговорите в Англия бяха доста трудни и сложни. В момента Клара Лодж и децата й са на сигурно място някъде в Северна Африка. А тя изпълни своята част от сделката.

— Значи Вълка има имплантиран на гърба си, под плешката, детектор за проследяване, откакто е дошъл от Русия? Възможно ли е да е истина?

— Ние сме тук, нали? Според Клара Мартин Лодж през цялото време е знаел къде се намира той. Това гарантираше живота му.

— А сега какво? Готови ли сме? Ще го арестуваме ли?

— Аз поне съм напълно готов.

Господи, наистина бях готов. Исках, ужасно исках да заловя копелето. Нямах търпение да го погледна в лицето.

Нед Махони заговори на микрофона, закрепен към слушалките му:

— Приближете го. И не забравяйте, че е изключително опасен.

Точно така е, Нед.