Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (18)

18.

Тази нощ въобще не можах да мигна. Не успях да се отърся от кошмарните видения, изцяло обсебени от Невестулката. И от онова жестоко опустошение, развихрило се в Сънрайс Вали в щата Невада.

Рано на следващата утрин трябваше да подпиша няколко бележки за хлапетата, с които им позволявах да посетят националния аквариум в Балтимор. Подписах ги в четири и половина сутринта — много преди децата да се събудят. Къщата още тънеше в мрак, когато крадешком се измъкнах навън, забързан към работата си. Никак не ми харесваше, че дори едно „довиждане“ не можах да им кажа, но поне бях оставил по няколко реда за Джени и Деймън — пишех им колко ги обичах и да ме чакат.

Поех по шосето в компанията на последния компактдиск на Алиша Кейс и Келвин Ричардсън — отлични спътници за очакващото ме пътуване и въобще за всичко предстоящо.

Напоследък всички Големи заплахи се разследваха в главната квартира на ФБР във Вашингтон. Но след 11 септември 2001 г. стилът на работа на Бюрото се бе променил драстично: от това, което някои определяха като предимно пасивна и проучвателна организация, сега Бюрото се бе преобразило в много по-ефективна система. Последната ни придобивка, появила се в Хувър Билдинг, бе един колосален софтуерен пакет, който струваше цели шест милиона долара на американския данъкоплатец. Служеше за управление на гигантската база данни за тероризма, съдържаща 40 милиона страници информация, грижливо трупана след терористичния акт през 1993 г. в Световния търговски център.

Така че наистина разполагахме с океан от сведения, а сега бе настъпил моментът да проверим дали всичко това наистина си струваше парите.

Ние, десетината агенти от Бюрото, занимаващи се със случая в Сънрайс Вали, тази сутрин се събрахме в нашата светая светих — залата на СИОЦ^[1] на петия етаж в Хувър Билдинг. Причината да се озовем тук бе, че унищожението на онова невзрачно и доскоро никому неизвестно селище в Невада бе дефинирано като „първостепенна заплаха“. Въпреки че засега никой от нас не можеше да обясни дали наистина бе заплаха и какво се криеше зад нея. Още повече — не притежавахме нито една по-съществена улика, която да ни даде поне някакво що-годе логично обяснение за случилото се в Сънрайс Вали.

Все още и никоя терористична организация не бе поела отговорността за бомбардировката.

Наистина сюрреалистична ситуация! Беше по-страшна, отколкото ако атентаторите се бяха свързали с нас.

Тази зала за конференции беше една от най-елегантните и най-удобните в цялата централа на Бюрото — с десетки кресла със синя кожа, просторна маса от тъмен махагон в средата и дебели тъмновинени килими по пода. На масата, около която ние — всички до един с безупречно колосани бели ризи — сега заемахме местата си, бяха поставени само две флагчета — националното и това на DOJ^[2].

Но въпреки изисканата обстановка аз, както винаги, бях с джинси и непромокаемото яке, на чийто гръб се мъдреше надписът: „Антитерористични сили към ФБР“. Освен това имах чувството, че бях единственият подходящо облечен за ден като днешния. Този случай едва ли можеше да се нарече обичайна делова среща.

При все това залата все повече се изпълваше с важни клечки. Най-високопоставеният сред тях бе Бърт Манинг, един от петимата директори на Бюрото. Присъстваха също висши агенти от Националните сили за борба с тероризма, както и водещи аналитици от новосъздадената Обединена разузнавателна агенция, в която бяха събрани най-опитните експерти както от ФБР, така и от ЦРУ.

Като мой делови партньор за тази сутрин бе определена Мони Донъли — отдавна утвърдила се като ненадминат аналитик и отколешна моя приятелка от следването ни в полицейската академия в Куонтико.

— Виждам, че си получила персонална покана — подхвърлих й аз, докато се настанявах до нея. — Е, тогава не ми остава нищо друго, освен да те посрещна с: „Добре дошла на купона“.

— О, за нищо на света не бих го пропуснала. Изглежда ми като епизод от фантастичен филм… Всичко е толкова странно, Алекс!

— Да, поне това засега ни е ясно — въздъхнах аз.

Пред екрана в предната част на залата се появи онзи специален агент, който бе натоварен със случая от нашата централа в Лас Вегас. Той докладва, че тяхната подвижна лаборатория за криминални изследвания била изпратена в участъка, където някога се намираше селището Сънрайс Вали. В рапорта обаче не се съдържаха много разкрития, затова присъстващите побързаха да се заемат със следващата тема: оценката на заплахата.

Сега вече стана доста по-интересно.

Първо се разгоря дискусия за това дали не са замесени наши местни терористични групировки, като Националния алианс или Лигата на арийските нации^[3]. Обаче никой в действителност не вярваше тези глупаци да се окажат отговорни за нещо така грижливо планирано като случая, който ни бе събрал в тази конферентна зала. Следващата хипотеза касаеше версията за някое от радикалните ислямски движения, като Ал Кайда и Хизбула. На тези две групировки бяха посветени цели два часа от разгорещените дискусии. Те определено бяха сред заподозрените. Накрая Бърт Манинг получи официална задача да се заеме с разследването.

Лично на мен не ми бе възложена никаква задача, което ме накара да се попитам дали в скоро време нямаше да се чуя с директора Бърнс. Всъщност не изгарях от желание да се чувам с него точно за този конкретен случай. Не ми се искаше да напускам Вашингтон, а още по-малко да се връщам в Невада.

И тогава се случи нещо наистина неочаквано.

Всички пейджъри в конферентната зала зазвъняха едновременно!

За броени секунди всеки от заседаващите провери своя пейджър, включително и аз. Пак така мигновено събралите се тук най-високопоставени шефове от разузнаването, полицията и силите за борба с тероризма си представиха как на малките екрани се изписват терористични заплахи от всякакъв вид: от съобщения за оставени съмнителни пакети с експлозиви в нюйоркското метро до заплаха от заразяване на Лос Анджелис с антракс.

Изписаното на моя пейджър гласеше:

Две ракети земя-въздух са изчезнали от базата на САЩ в Къртланд, Албакърки, в Ню Мексико. Разследваме дали това е свързано по някакъв начин със ситуацията в Сънрайс Вали. Ще ви държим в течение.