Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (43)

43.

В два часа в същия следобед вече бях потеглил към кубинския залив Гуантанамо, или Гитмо, както го наричаха. Бях натоварен с персонална мисия от нашия директор, както и от президента на Съединените щати. Напоследък базата ни в Гуантанамо често се споменаваше в телевизионните новини по повод на повече от стотината задържани там терориста. Меко казано, интересното място се бе превърнало в историческо — за добро или за зло.

След като самолетът, с който пътувах, кацна на летището в базата, ме ескортираха до лагера Делта, изграден от отделни едноетажни постройки. Около зоната, в която се намираха затворниците, се виждаха няколко кули за надзирателите. Всичко бе опасано с бодлива тел. Според слуховете, които дочух там, една щатска корпорация печелела повече от сто милиона долара годишно за услугите, които предоставяла на правителството в залива Гуантанамо.

Мъжът, заради когото бях пропътувал целия този път дотук, беше от Саудитска Арабия. Държаха го в малък изолационен блок за психично болни, отделен на значително разстояние от останалите постройки. Не ми съобщиха името му. Нито ми казаха кой знае колко за него, с изключение на това, че имал важна информация за Вълка.

Срещата ми с този затворник се проведе в така наречената „тиха стая“ — напълно изолирана чрез мека тапицерия по стените, без нито един прозорец. В помещението вкараха само два стола, и то заради предстоящия разпит.

— Казах на другите всичко, което знаех — заговори ме той на доста сносен английски. — Мисля, че се разбрахме за сделката около моето освобождаване. Беше ми обещано преди два дни, но тук всички лъжат. А вие кой сте?

— Изпратиха ме от Вашингтон, за да изслушам историята ти. Разкажи ми всичко отново и това може да ти помогне. Но с нищо няма да ти навреди.

Затворникът кимна вяло.

— Не, нищо повече не може да ми навреди. Истина е. Както сигурно знаете, аз излежах тук двеста двадесет и седем дни, макар че никога не съм вършил зло. Нито веднъж. Преподавах в една гимназия в Нюарк, в щата Ню Джърси. Никога за нищо не съм бил съден. Какво ще кажете за това?

— Мисля, че има начин да се измъкнете оттук. Само ми разкажете какво знаете за един руснак, който се подвизава с прозвището Вълка.

— А защо да го казвам на вас? Струва ми се, че съм пропуснал тази част. Пак ви питам: кой сте вие?

Свих рамене, беше ми наредено да не разкривам самоличността си пред затворника.

— Можеш само да спечелиш и нищо няма да изгубиш — повторих аз. — Искаш да се измъкнеш от тук, а аз мога да ти помогна действително да постигнеш целта си.

— Но наистина ли ще го направите?

— Ако мога, ще ти помогна.

И така, мъжът проговори пред мен. Разказът му продължи час и половина. Животът му се оказа доста интересен. Работил към охраната на кралската фамилия в Саудитска Арабия, като понякога пътувал с нейни членове до Съединените щати. Но като видял как се живее в Щатите, харесало му и решил да остане. Обаче поддържал приятелството си с хората, които още работели в охранителната фирма в родината му.

— Те често ми споменаваха за някакъв руснак, който разговарял с онези членове на кралската фамилия, които били възприемани като дисиденти. Колкото и странно да звучи, те никак не са малко на брой. Та този руснак търсел капитал за финансиране на някаква мащабна операция, която щяла да засегне сериозно Съединените щати, както и някои страни от Западна Европа. Обсъждали нещо като сценарий за деня на Страшния съд, макар че лично аз не съм запознат с подробностите.

— Знаеш ли името на този руснак? И откъде е дошъл той? От коя страна, от кой град?

— Тъкмо това е най-интересното в цялата история — заяви затворникът. — Руснакът, поне според мен, въобще не е мъж, а жена. В това съм напълно уверен. Но кодовото й име, или както там го наричате, действително е Вълка. — Затворникът замълча многозначително. Сетне попита обнадеждено: — И сега какво ще стане с мен? Ще ми помогнете ли да се измъкна оттук?

— Не, не сме свършили с разпита. Сега ще повториш историята. От самото начало.

— Ще бъде същата — рече той. — Защото това е цялата истина.

По-късно тази нощ аз напуснах Гуантанамо и поех обратно към Вашингтон. Макар че беше много късно, трябваше да докладвам за проведения от мен разпит на затворника. Открих директора Бърнс и Тони Удс в малката конферентна зала, използвана само от директорите. Бърнс искаше да разбере дали можеше да се вярва на разказаното от саудитеца. И дали бях научил нещо за Вълка, което можеше да ни бъде от полза. Наистина ли той бе преговарял в Близкия изток?

— Според мен трябва да освободим този затворник — предложих на Бърнс.

— Значи си му повярвал?

Поклатих утвърдително глава.

— Мисля, че той ни предостави ценна информация, независимо от подбудите си. Не мога, разбира се, да гарантирам, че тези сведения са абсолютно достоверни. Дори и той самият не може да го направи. Но ако се интересувате от личното ми мнение, той или трябва да получи съответната присъда, или да бъде освободен.

— Алекс, но какво е преследвал Вълка в Саудитска Арабия? И възможно ли е да е жена?

Принуден бях да повторя:

— Според мен той ми съобщи това, което му е било казано да разкрие пред служби като нашата. Така че нека сега да направи така, че този негов учител да може да се прибере у дома си в Нюарк.

— Чух те още първия път — тросна ми се Бърнс. После въздъхна тежко: — Днес бях приет от президента и неговите съветници. Те не виждат как можем да се разберем с тези копелета. Убедени са, че и дума не може да става за сделка с тях. — Бърнс се взря в лицето ми. — Независимо по какъв начин, но трябва да открием Вълка. И то през следващите два дни.