Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (8)

8.

Изпъшках и внимателно се отделих от Джамила, сякаш правехме нещо нередно. Цялата ми радост и вълната от щастие, обливала ме допреди миг, сега се изпариха буквално за секунди. Просто така — изведнъж! Имах нужда от почивка, но явно този път нямаше да я получа.

— Аз съм агент Джейн Матюс, това е агент Джон Томпсън — обясни ми жената и посочи с ръка към един тридесетина годишен блондин, който още не бе приключил с дъвчене на шоколада „Жирардели“. — Никак не ни е приятно точно сега да ви прекъсваме, сър, но сме изпратени да ви посрещнем от самолета. Нали вие сте Алекс Крос? — уточни тя.

— Да, аз съм. А това е инспектор Хюз от полицията на Сан Франциско. Можете да говорите пред нея — уверих ги.

Агент Матюс поклати глава.

— Не, сър. Опасявам се, че не мога.

Джамила ме потупа окуражително по ръката.

— Няма нищо, всичко е наред. — След тези думи тя си тръгна, оставяйки ме с двамата агенти. Стана точно противоположното на това, което желаех — исках те да си тръгнат, и то далеч, много далеч от мен.

— Какво означава всичко това? — попитах агент Матюс. Макар вече да предусещах, че се е случило нещо лошо, което бе обичаен проблем в професията ми.

Директорът на ФБР Бърнс разполага с моето разписание и маршрут за придвижване по всяко време, дори и когато не бях дежурен, което на практика означава, че аз непрекъснато съм дежурен.

— Както ви казах, сър, наредиха ни да ви посрещнем на летището. А после да ви качим на самолет за Невада, където е възникнала аварийна ситуация. Един малък град е бил бомбардиран. Или по-точно: изтрит от картата на земята. Директорът поиска да се явите там преди около час. Опустошението е ужасяващо.

Поклатих глава, обзет от страшно разочарование, измъчван от безсилието си. Докато се приближавах към Джамила, имах чувството, че в гърдите ми е зейнала огромна дупка.

— В Невада е имало бомбардировка, казали са го по новините. Трябва да отида — обясних й аз. — Но ще се върна при теб веднага щом мога. Съжалявам. Нямаш представа колко много съжалявам.

Лицето й помръкна.

— Разбирам — промълви тя. — Естествено, трябва да заминеш. Върни се, щом можеш.

Опитах се да я прегърна, но Джамила се отдръпна от мен и само тъжно махна с ръка. После се обърна и излезе навън, без да отрони нито дума. Знаех, че току-що бях изгубил и нея.