Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (74)

74.

Същата нощ вечерях сам в Париж. Всъщност реших да се поразходя навън, просто така, за да добия от първа ръка представа за ситуацията в града. Навсякъде се виждаха тежковъоръжени войници и екипи от френската жандармерия. По улиците патрулираха джипове и танкове. Нямаше много пешеходци, а всички парижани ми се сториха с много угрижени физиономии.

За вечеря избрах един от малкото работещи в квартала ресторанти — „Лез’Оливад“ на авеню дьо Сепор. Заведението и клиентелата бяха съвсем обикновени, което бе тъкмо това, от което в момента се нуждаех, като се имаше предвид всеобщото объркване и потиснатата атмосфера. Да не говорим за това, че Париж общо взето създаваше впечатление за обсаден град.

След вечерята се поразходих още малко, като си мислех само за Вълка и за Томас Уиър: Вълка бе убил Уиър с някаква цел. Имаше причина и за да избере Париж за своя мишена. Защо? И дали зад цялата история с мостовете не се криеше отговорът на загадката? Дали те нямаха някакво символично значение за него? И каква би могла да е тази символика?

Тъжно и странно беше да бродя из Париж, знаейки, че всеки миг може да се случи нещо ужасно. Бях изпратен, за да открия някакъв начин да го спра, но честно казано никой тук не знаеше откъде да започне. Никой нямаше ни най-малка идея какво представлява Вълка, нито къде би могъл да се укрива. Руснакът бе живял тук преди единадесет години. Нещо лошо се бе случило тогава. Но какво?

Тази част на Париж беше великолепно устроена, с просторни булеварди и широки тротоари, със също толкова широки пресечки между добре поддържаните внушителни каменни сгради. По двете посоки на булевардите се точеха безкрайни върволици от коли, чиито фарове се виждаха надалеч по протежението на уличните платна. Нима хората вече напускаха Париж? Но апокалипсисът щеше да настъпи, когато най-малко го очаквахме. Този мрачен край сега ми изглеждаше почти неизбежен. И този път нямаше да е само един мост…

Ето как ни бе насадил той. Вече се бе сдобил с пълен контрол над нас. А ние по някакъв начин трябваше да обърнем играта.

Когато се прибрах в хотела, се обадих на хлапетата. В Мериленд беше шест вечерта. Леля им Тиа приготвяше вечеря, а децата се оплакваха, че били прекалено заети, за да й помагат. Джени вдигна телефона:

— Bon soir, Monsieur Cross^[1].

Да не бе станала медиум?, помислих си аз.

Само след секунда Джени вече ме обсипа с куп въпроси. Междувременно Деймън също се добра до втората слушалка. И двамата се редуваха да ме разпитват. Мисля, че децата просто искаха да се отърсят от напрежението, сковаващо както мен, така и тях самите.

Дали съм посетил вече катедралата „Нотр Дам дьо Пари“? Срещнал ли съм някъде гърбавия Квазимодо? Видял ли съм прочутите водоливници с причудливите озъбени хищни муцуни?

— Днес нямах време да изкача кулите, за да разглеждам прочутите чудовища. Тук съм само по работа, а не като турист — обясних им аз.

— Знаем това, тате — каза Джени. — Но само се опитвахме да те поразвеселим, защото ужасно ни липсваш.

— Липсваш ни, татенце — намеси се и Деймън.

— Je t’aime^[2] — изрече Джени.

Минути по-късно отново бях сам в хотелска стая, в един град, над който бе надвиснала смъртоносна заплаха.

— Je t’aime aussi^[3].