Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (79)

79.

— Е, настъпи часът за откровенията. Или както учат децата във вашите американски училища, времето, когато всичко се казва и показва — заяви ми мъжът с черната брада, след като се настаних в лимузината до него. — Нали не греша? Освен това имате две деца, които учат тъкмо в такова училище. Ще ви покажа неща, които са много важни, и ще ви кажа какво означават. Помолих онази жена, френския детектив, да се качи в колата, ала тя не го стори. Ако не се лъжа, името й беше Мод Булар, нали? Е, Мод Булар предпочете да се покаже като кораво ченге. Само че сега е едно мъртво ченге, при това не се оказа чак толкоз кораво.

Колата бързо се отдалечаваше от местопрестъплението, оставяйки трупа на Мод Булар насред тротоара. Сменихме лимузината след няколко пресечки от това място, като се преместихме в едно не толкова впечатляващо сиво пежо. Не знаех още дали си струваше, но все пак се постарах да запомня регистрационните номера на двата автомобила.

— А сега ще се поразходим за кратко извън Париж — рече руснакът. Той изглеждаше вече напълно спокоен.

— Кой сте вие? И какво искате от мен? — попитах го аз.

Непознатият бе мускулест и много висок — може би към метър и деветдесет и четири. Доста наподобяваше на описанието, с което разполагахме за Вълка. Държеше беретата си насочена към слепоочието ми. Ръката му не трепваше — явно имаше опит с оръжията и отлично знаеше как да борави с тях.

— Няма никакво значение кой съм аз. Нали търсите Вълка? Е, сега ви водя да се срещнете с него.

Изгледа ме изучаващо с тъмните си очи, след което ми подаде една черна качулка.

— Поставете я на главата си. И отсега нататък ще правите само това, което ви казвам. Не забравяйте, че настъпи часът за откровенията!

— Не съм го забравил — отвърнах и си нахлупих качулката. Никога няма да забравя хладнокръвния разстрел на детектив Булар. Но Вълка и неговите хора убиваха, без очите им да мигнат. Какво означаваше всичко това за четирите от най-големите градове в света, над които бе надвиснала смъртна опасност? Щяха ли също толкова лесно да убият стотици хиляди хора? Дали планът им беше да демонстрират непобедимата си мощ, за да си отмъстят за някакво мистериозно престъпление, извършено в миналото?

Не зная колко дълго обикаляхме с това пежо, но ми се видя около час. Отначало колата вървеше по-бавно, но после продължи с по-висока скорост по нещо, което ми се стори като извънградска магистрала.

После шофьорът намали ход, вероятно защото автомобилът напредваше по някакъв неравен черен път. Гърбът ме заболя от силното друсане.

— Сега вече можете да свалите качулката — отново ме заговори похитителят с черната брада. — Почти стигнахме, доктор Крос. Впрочем навън няма нищо забележително за гледане.

Смъкнах качулката и видях, че сме се озовали нейде сред френската провинция, като бавно се спускахме по един неравен селски път. От двете страни имаше само висока трева, ала никъде не зърнах нещо по-забележително или поне някакви пътни знаци и табели.

— Тук ли е отседнал той? — попитах, чудейки се дали наистина ме водеха в леговището на Вълка. И защо му бе притрябвал този рискован и напълно неочакван ход?

— Засега, доктор Крос. Но доста скоро отново ще потегли на път. Както сам знаете, той е извънредно подвижен. Дори е заприличал на привидение, на дух. Е, съвсем скоро ще разберете какво имам предвид.

Пежото спря пред фасадата на една малка каменна селска къща. Двама въоръжени мъже веднага изскочиха през предната врата и се завтекоха, за да ни посрещнат. И двамата държаха дулата на автоматите си насочени към лицето ми.

— Влизайте вътре — нареди единият от тях. Имаше широка бяла брада, но бе почти толкова мускулест и висок, колкото и този, чернобрадия, дето ме пазеше по пътя дотук на задната седалка на пежото.

Очевидно той бе по-висшестоящ от този с черната брада, който побърза да ми се развика:

— Вътре! И по-бързо! Не чувате ли какво ви се говори, доктор Крос?

— Той е животно — рече ми белобрадият. — Не биваше да убива онази жена. Аз съм Вълка, доктор Крос. Радвам се, че най-после се срещнахме.