Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (54)

54.

Бил Капистран бе мъжът, избран за този план. Той винаги изпъкваше с опасното си поведение, което бе създавало безброй проблеми, грижи и главоболия на всичките му досегашни началници. Но съвсем скоро щеше да стане горд притежател на двеста и петдесет хилядарки в банковата си сметка на Каймановите острови. И всичко това щеше да заслужи просто като свърши тази… малко по-особена работа. Която беше напълно по силите му. Мога да го направя, никакви проблеми, рече си той.

Капистран беше двадесет и девет годишен, слабоват, но иначе жилав мъж, родом от градчето Роли в щата Северна Каролина. В продължение на една година бе играл в отбора на Северна Каролина по лакрос^[1], а после постъпи във флота. След тригодишната служба във военноморските сили на САЩ се уволни и си намери работа в една компания за търговия на едро във Вашингтон. Преди две седмици се срещна с един тип, когото познаваше от Вашингтон — името му бе Джефри Шейфър, — след което се съгласи да се заеме с най-сериозното дело в цялата си досегашна кариера. Работата си струваше. По-точно: струваше си да се потруди здравата за обещаните му двеста и петдесет хиляди долара.

Затова сега се бе заел да я свърши.

В седем сутринта той подкара своя черен форд пикап на изток, през Петдесет и седма улица в Манхатън, след което зави на север по Първо авеню. Накрая паркира край моста на Петдесет и девета улица, наричан още моста „Куинсбъро“.

Той и двама мъже в бели бояджийски комбинезони слязоха от пикапа и разтовариха багажа от каросерията. Само че не оставиха на асфалта кутии с боя, парцали за почистване и алуминиеви стълби. А само чували с експлозиви. Смъртоносната комбинация от свръхмощния пластичен експлозив C4 и нитрати беше складирана в чували около подпорите на моста в стратегически важната зона край брега на Манхатън на Ийст Ривър.

Бил Капистран беше опознал много подробно моста „Куинсбъро“ — както отвън, така и в по-близък план. След като му възложиха тази сложна задача, той неколкократно бе оглеждал моста от всички страни. Масивната деветдесет и пет годишна конструкция изглеждаше стабилна и изключително здрава, с отворена, гъвкава структура и свободно носеща конструкция — единственият от четирите моста на Ийст Ривър, който не беше изграден по класическата схема на окачената ферма. Което означаваше, че за срутването му се изискваше не каква да е, а някаква по-специална бомба. Точно такава, с каквато в момента той разполагаше в каросерията на пикапа си.

Това е нещо по-различно, не спираше да си повтаря Бил Капистран, докато с другарите му превозваха тежкия товар към моста. Ню Йорк Сити. Ийст Сайд. Известен на всеки нюйоркчанин с всичките онези там нафукани копелета от едрия бизнес, с всичките техни русокоси принцеси, които се размотаваха насам-натам като че ли светът бе сътворен единствено за тяхна лична употреба. Ако би могъл поне за миг да забрави за обзелото го невероятно нервно напрежение, той щеше да се почувства ужасно горд от себе си. Именно заради това може би сега, в този решаващ за него ден, Бил си свирукаше през зъби една поостаряла песен, която точно в тези мигове му се струваше адски забавна. „Мостът на Петдесет и девета улица“ („Готино, готино ми е“) на Саймън и Гарфънкъл, които впрочем за него бяха типични примери на двама надути нюйоркски задници.

През последните няколко дни Бил Капистран бе посветил немалко часове на усилията да се труди заедно с двама симпатични студенти от техническия факултет в университета Стоуни Брук в Лонг Айланд. Единият от тези умници беше от Иран, а другият — от Афганистан. Смешно бе, ако се позамисли човек: Ню Йорк обучава студенти, които накрая ще успеят да вдигнат същия този надменен град във въздуха. Е, това е страната на шибаната свободна инициатива! Тримата нарекоха своя екип „Манхатън Проджект“^[2]. С една дума — голям майтап!

Отначало се бяха спрели на варианта ANFO — бомба от онзи класически вид, която ще издълбае огромен кратер насред горното или долното автомобилно трасе на моста. Но впоследствие според изчисленията на умника от Иран — по-начетен от афганистанския си колега, това нямаше да успее да срути такъв грамаден мост като „Куинсбъро“. Колежанските глави обясниха на Бил Капистран, че тази бомба тип ANFO ще нанесе щети на моста колкото един фишек ще повреди паветата по някоя улица. Експлозията ще бъде характеризирана от медиите и властите като „поредното доказателство, че страхливите и подли нелегални атентатори винаги търсят пътя на най-малкото съпротивление“. Или с други думи, бомбата само щеше да поразтърси магистралата, преминаваща по моста, обаче реалната разрушителна сила щеше да отиде на вятъра, при това в буквалния смисъл, защото щеше да се разсее във въздуха.

Това явно няма да свърши работа, ефектът ще е смехотворен, съгласи се Бил.

Тогава дяволски умните студенти му предложиха много по-ефикасна схема за събарянето на моста. Те посъветваха Бил Капистран да разположи в опорите на огромната конструкция няколко сравнително неголеми заряда. Обясниха му точно къде. Това според тях наподобявало способите на фирмите за събаряне на стари постройки, чрез които по магичен начин рухвали като подкосени доста високи и масивни сгради в центровете на гъсто населени градове.

Тъй като нямаше абсолютно никакъв интерес да го заловят, Бил Капистран измисли да наеме неколцина водолази, които да се гмурнат в Ийст Ривър, за да поставят херметично изолирани взривни заряди най-отдолу, в опорите. На няколко пъти бе ходил да оглежда внимателно гигантския мост. За своя искрена изненада установи, че охраната там е по-скоро символична.

За негова огромна радост тази сутрин всичко стана според очакванията му — както и при предишните му посещения, — никаква охрана не го обезпокои. С двамата си помощници обходи платформата с долните опори на моста на Петдесет и девета улица, без някой да ги спре и да ги запита какво търсят под двете горни платна.

От по-голяма дистанция цялата тази изящна метална конструкция, боядисана със сребърна боя, с десетки орнаменти под формата на шпилове, придаваше на стария мост по-скоро деликатен вид. Но само при оглед по-отблизо се разкриваше истинската здравина на конструкцията — масивни опори, скрепени с нитове, дебели колкото човешка ръка.

Замисълът изглеждаше напълно налудничав, но щеше да свърши работа.

Понякога самият той не можеше да си обясни защо бе толкова злостно настроен срещу всичко наоколо. Откъде се взимаше този неудържим гняв в него, цялата тази неизчерпаема злъч и горчивина? По дяволите, та нали преди години, когато още служеше във флота, беше участвал в спасителни мисии за откриване на пилоти на свалени самолети, като онзи Скот О’Грейди в Босна. Е, това все още не означаваше, че Бил е някакъв герой. Той бе само един от милионите работещи за преуспяването на капиталистическата система. Правдиво заключение, което малко хора бяха склонни да приемат.

И докато продължаваше да обхожда носещата конструкция, Бил Капистран не можа да се въздържи и си затананика, отначало едва чуто, но после все по-отчетливо, добрата стара песен: „Готино, готино ми е“.