Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (83)

83.

Не подозирах, че ще се сблъскам с още една изненада, когато се появих в кабинета в префектурата — там вече ме очакваше Мартин Лодж. Сега бе седем и петнадесет сутринта — оставаха едва четиридесет и пет минути до началото на Страшния съд.

Стиснах силно ръката на Мартин и му признах колко много се радвам, че е дошъл.

— Не ни остава много време, защо пристигна тук?

— Такива бяха последните нареждания. Трябва да докладвам за най-новите промени на ситуацията в Лондон, а също и в Тел Авив. Поне от наша гледна точка.

— И защо?

Мартин поклати глава.

— Нали никак не ти се иска да изслушаш една и съща гадна история два пъти?

— Напротив, искам.

— Не и точно тази история. О, по дяволите, Алекс, всичко е толкова объркано! Вече вярвам, че чудовището наистина може да изтрие някой град от лицето на земята само и само за да накара президентите ни да се размърдат. Но най-лошо е положението в Тел Авив. Мисля, че там ситуацията действително е безнадеждна. Те заявиха, че за нищо на света няма да сключват сделки с терористи!

Тази сутрин редовното заседание започна точно в осем с кратък рапорт на техническите специалисти за съдържанието на ядреното куфарче. Съобщиха, че бомбата изглеждала с автентична конструкция, обаче не открили излъчвател на неутрони, нито някакъв друг вид детонатор. Накрая изказаха предположението, че вътре може би не е било поставено достатъчно количество от радиоактивния материал.

След техниците заговори един генерал от армията. Той ни докладва за ситуацията в Париж: хората били ужасно изплашени и дори не смеели да излизат по улиците, но все пак процентът на тези, които решили да напуснат града, бил доста незначителен, поне засега. Армията вече била готова да поеме контрола в столицата и да обяви военно положение малко преди изтичането на крайния срок — шест часа следобед.

После дойде ред на Мартин. Той се изправи пред аудиторията и заговори на френски:

— Добро утро на всички. Не е ли наистина невероятно какво може да се случи, след като веднъж се адаптираме към новите реалности? Жителите на Лондон се държат много достойно или поне повечето от тях. Но има и такива, които са склонни към бунтове и неподчинение. Ала дори и техният брой не е толкова значителен, ако се вземе предвид какво се очаква да стане. Подозирам, че тези, които биха могли да ни създават най-големи главоболия, първи ще се евакуират от Лондон. А колкото до Тел Авив — там отдавна са привикнали с всякакви кризисни ситуации, нали от години живеят сред всевъзможни заплахи… Е, поне засега можем да констатираме, че се справят много добре. Дотук обаче с добрите новини. Лошото е, че макар да сме събрали повечето пари, все пак още не разполагаме с цялата сума. Такова е положението в Лондон. Но какво може да кажем за Тел Авив? В най-добрия случай ще се стигне дотам, че те няма да се присъединят към сделката. Израелците винаги са криели старателно картите си, така че засега поне не можем да бъдем сигурни какво точно замислят. Разбира се, че ще ги подложим на огромен натиск, особено настойчиви ще бъдат от Вашингтон. Имаме сведения, че частни компании изявяват склонност да се нагърбят с изплащането на целия откуп. Още не е късно да се договорим за подобно разрешение на кризата. Но все още не е напълно ясно дали правителството ще се съгласи да приеме тези пари, защото те просто не желаят да отстъпят пред исканията на терористите. Не бива обаче да забравяме, че разполагаме с по-малко от десет часа — заяви накрая Мартин Лодж. — Ако трябва да бъдем съвсем откровени, повече нямаме време за никакви глупости. Някой трябва да халоса по главите всички, които се съпротивляват срещу изплащането на откупа.

В този момент един френски полицай се приближи към мен и ми прошепна на ухото:

— Много съжалявам, доктор Крос, но ви търсят по спешност.

— Какво има сега? — прошепнах в отговор. Исках да чуя всичко, което бе запланувано да бъде съобщено или обсъждано на това сутрешно заседание.

— Просто елате, мосю Крос. Спешно е. Ето, мосю, насам, ако обичате.