Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (3)

3.

В един слънчев следобед, когато единият от тях щеше да умре съвсем неочаквано и нелепо, Франсис и Дъги Пузловски простираха чаршафите и калъфките на възглавниците, както и дрехите на децата, да съхнат на силното обедно слънце.

Внезапно войници от американската армия започнаха да нахлуват в техния парк от каравани, наричан Лазурния пейзаж, разположен в Сънрайс Вали в щата Невада. Много, много войници се зададоха по прашния път, край който тези хора обитаваха очуканите каравани. Внушителният конвой от военни джипове и камиони рязко спря и от возилата заизскачаха мъжете в униформи. Тук-там сред тях се срещаха и жени, също униформени. Всичките до един бяха въоръжени до зъби, явно идваха с някаква важна мисия.

— За бога, какво става тук? — изуми се Дъги.

Понастоящем той беше останал само на пенсията си като инвалид от мината „Корта“ в Уелс и още не се бе приспособил напълно към тази житейска промяна. Осъзнаваше, че не се справя никак добре — почти винаги беше потиснат, вечно кисел и в лошо настроение. Държеше се раздразнително и сприхаво с бедната Франсис и децата.

Дъги забеляза, че изскачащите от камионите войници бяха навлекли бойните си униформи — кожени боти, камуфлажни панталони, маслиненозелени тениски. С една дума — цялото облекло и снаряжение, сякаш бяха някъде в Ирак, а не в някакво затънтено място в Невада. Носеха автоматичните винтовки M-16 и се завтекоха към най-близките каравани с насочени напред дула, готови за стрелба. Някои от войниците изглеждаха доста изплашени.

Пустинният вятър духаше доста силно, така че гласовете им отекнаха по цялата дължина на въжетата с прането на семейство Пузловски. Франсис и Дъги съвсем ясно чуха виковете им: „Ще евакуираме градчето! Това е аварийна ситуация. Всички моментално да напуснат домовете си! Веднага! Всички! До един!“

Франсис успя да запази присъствие на духа и това й позволи да обърне внимание на факта, че войниците непрекъснато повтаряха един и същи призив, сякаш бяха на някакво бойно учение. Но техните изопнати, решителни и напълно сериозни физиономии подсказваха съвсем недвусмислено, че в никакъв случай няма да приемат неподчинение. Семейство Пузловски имаха около триста странни съседи — някои от тях наистина доста странни, — само че сега всички проявиха здрав разум и вече бяха започнали да напускат караваните си. Не преставаха да мърморят и да се оплакват, но явно бяха решени да постъпят така, както им бе наредено.

Към Франсис се затърча Дела Шор, с която я делеше само една ограда.

— Какво става, скъпа? Защо се появиха всичките тези войници тук? Боже всемогъщи, можеш ли да повярваш на очите си! Сигурно са дошли чак от Нелис или Фелън или пък отнякъде другаде. Много съм изплашена, Франсис. И теб ли те е страх, скъпа?

Когато заговори на Дела, щипката за простирано падна от устата на Франсис и се изгуби в тревата.

— Казаха само, че ще ни евакуират. Ще вляза вътре, за да изведа момичетата.

Франсис се затича към своята каравана и въпреки своите стотина килограма в този миг би могла да остави далеч зад себе си немалко почитатели на бягането за здраве.

— Медисън, Брет, хайде и двете веднага навън! Нищо страшно няма да ви се случи, просто трябва да излезете за малко. Дори ще бъде забавно, като на кино. Хайде, размърдайте се, де!

Момичетата, едното на две, а другото — на четири години, се появиха от тясната спалня, където гледаха Роли Поли Оли по канала на Уолт Дисни. По-голямата, Медисън, опърничава както винаги, изкрещя своето обичайно възражение:

— Но защо да го правим? Не искам пък! Много сме заети, мамче.

Франсис грабна мобилния си телефон от бюфета в кухненския бокс, но тогава се случи нещо странно: опита се да се свърже с полицията, обаче не чу нищо, освен пукота от статичното електричество. Досега никога не й се бе случвало да не й отговори отсреща някой раздразнен глас. Какво се е случило, да не би да има ядрено нападение?

— По дяволите! — изруга тя срещу бръмчащия си телефон, след като едва не се разрева. — Какво става тук, по дяволите?

— Ти изрече лоша дума! — изписка Брет, но след това се засмя. Харесваха й лошите думи. Пък и тъкмо нейната майка бе сторила този грях, а на нея й допадаше, когато възрастните правеха грешки. Също като децата.

— Грабнете Съмъркин и Оинк — викна Франсис на момичетата, които за нищо на света не биха напуснали дома без двете си любими кукли, дори и над града да беше надвиснала чума. Франсис се помоли мислено да не се окаже именно това, но кой можеше да знае? Защо армията на САЩ се бе втурнала към този забравен от бога пущинак и размахваше страховитите си оръжия под носа на хората?

Като в просъница успя да чуе подплашените викове на съседите, вече скупчени отвън, които повтаряха на глас същите мисли, които бушуваха в главата й:

— Ама… какво става тук?

— Кой ви каза, че трябвало да напуснем?

— Обяснете ни поне защо?

— Само през трупа ми, войнико! Чуваш ли ме, а?

Последният вик беше на Дъги, нейния Дъги! Сега пък тъкмо той ли реши да им се изрепчи?

— Дъги, върни се в къщата! — кресна Франсис. — Помогни ми за момичетата, имам нужда тук от теб.

Навън проехтя автоматичен изстрел — оглушителен, като ненадейна гръмотевица.

Франсис се втурна към вратата, където бе само преди миг, и видя как двама войници се бяха надвесили над проснатото в прахоляка тяло на Дъги.

О, боже, Дъги не помръдва! — помисли ужасено тя. — О, боже мой! Войниците го бяха застреляли като бясно псе. И то за нищо! Франсис започна цялата да се тресе, а в следващия миг повърна.

— О, мамо! — разкрещяха се момичетата. — Цялата кухня оплеска!

После внезапно един войник с пъпки на брадата изрита външната врата и изкрещя в лицето й:

— Махайте се от тази съборетина! Веднага! Иначе и вие ще умрете. Всичките!

И насочи дулото право в гърдите на Франсис: — Не се шегувам, госпожо, истината ви казвам. Ей сега ще ви гръмна — така, както ви говоря!