Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (69)

69.

Лондонските мостове падат.

Падат надолу, падат надолу…

Преди Невестулката да намери смъртта си сред улиците на Лондон, Хенри Сеймур — неговият стар другар от армейските години — подкара своя единадесет годишен бял микробус. През цялото време на самотното си среднощно пътуване той си повтаряше мислено, че вече не го е страх от смъртта. Въобще не се трогваше от нея. Нещо повече — той я приветстваше като добре дошла.

Дори и сега, малко след четири и половина сутринта, движението по Уестминстърския мост продължаваше да е оживено. Сеймур паркира колкото можеше по-близо, после слезе от микробуса, върна се малко назад и погледна на запад, отпуснал ръце върху парапета на моста. Обичаше внушителната гледка, разкриваща се от този участък на моста, с масивния силует на Биг Бен и величествената сграда на парламента. Винаги бе обичал това място в сърцето на града. Още от времето, когато бе съвсем малко момче и посещаваше столицата само ако ги водеха дотам на екскурзии от Манчестър, където бе израснал.

Тази сутрин нищо не убягваше от зоркия му поглед. На отсрещния бряг на Темза видя Окото на Лондон, което никога не бе харесвал. Реката беше тъмна като утринното небе. Във въздуха се носеше мирис на морска сол, с която посипваха рибата. Край моста бяха оставени за пренощуване дълги редици от автобуси, в очакване на първите туристи.

Това обаче няма да се случи. Не и в този най-важен за мен от всичките ми дни. Не и ако старият Хенри успее, помисли си Сеймур. После се сети, че поетът Уърдсуърт беше писал за гледката от Уестминстърския мост: „По цялата земя няма място по-прекрасно“.

Хенри завинаги бе запомнил тези слова, макар че изобщо не си падаше по поетите, нито по написаното от тях.

Сътворил поема за този боклук… Все едно някой да напише поема за мен. За моста и за горкия Хенри Сеймур и за всичките тези нещастни копелета, които са тук с мен точно тази сутрин, мислеше си ядно мъжът.

Върна се назад, за да подкара микробуса си.

В пет часа и тридесет и четири минути мостът като че ли се подпали точно по средата. Всъщност се бе взривил микробусът на Хенри Сеймур. Участъкът от пътното платно под него се надигна и се разкъса на части. Опорите на моста се разлюляха и сринаха в реката. Колоните с по три големи лампи се олюляха неудържимо. За миг всичко наоколо застина в някаква странна, необяснима, но зловеща тишина, може би докато изчакваше душата на Сеймур да отлети надалеч. След това полицейските сирени завиха яростно и оглушиха цял Лондон.

А Вълка позвъни в Ню Скотланд Ярд, за да се отчете за свършената работа:

— За разлика от вас, хора, аз спазвам обещанията си. Опитах се да изградя мостове между нас, но вие продължихте да ги срутвате. Разбрахте ли най-после какво ви казвам? Лондонският мост рухна… И това е само началото. Прекалено е хубаво, за да спра дотук!