Джеймс Патерсън
Котка и мишка (96)

96.

Огромната оперативна група се носеше из нощния Париж, поела на североизток към парк „Бут Шомон“. Накъсаният вой на сирените действаше угнетяващо на нервите. Господин Смит продължаваше да държи Париж на нокти в тези ранни часове на денонощието.

— Сега той командва парада — казах аз на Санди, докато се носехме из пустите улици в синия ситроен, който бях взел под наем. Гумите издаваха пращящ шум по гладката повърхност на асфалта. Звукът като че ли подхождаше на всичко, което ставаше тази нощ. — Смит е на върха на славата си, независимо от това колко преходна може да се окаже. Това е неговият час, неговият звезден миг.

Английската инспекторка се намръщи.

— Томас, ти непрекъснато приписваш човешки емоции на Смит. Кога най-сетне ще си набиеш в главата, че всъщност търсим малко зелено човече?

— Аз съм емпиричен следовател. Ще го повярвам само когато видя малко зелено човече с капеща от устата кръв.

Никой от двамата нито за миг не вярваше на тези „извънземни“ теории, обаче шегите за космически нашественици бяха станали част от черния хумор в това разследване. Просто някак си ни помагаше да вървим напред и ни подготвяше за чудовищната сцена, която скоро щеше да се открие пред нас.

Бе почти три часът, когато пристигнахме в „Бут Шомон“. Всъщност късният час за мен нямаше никакво значение. И бездруго не можех да спя.

Паркът беше пуст, но ярко осветен от уличните лампи, полицейските и военните прожектори. Бе паднала ниска синкава мъгла, но се виждаше достатъчно добре, за да продължим търсенето.

„Бут Шомон“ покриваше огромна площ земя и по размери бе горе-долу колкото Сентръл Парк в Ню Йорк. Някъде в средата на XIX век направили езеро в центъра на парка, захранвано от канала „Сен Мартен“. После издигнали планина от скали и в момента навсякъде из нея имаше пещери и водопади. Храсталаците и дърветата растяха нагъсто, така че труп лесно можеше да се скрие навсякъде.

Само след няколко минути ни се обадиха, че трупът бил намерен недалеч от мястото, откъдето бяхме влезли. Господин Смит бе престанал да си играе с нас. Засега.

Двамата със Санди слязохме от патрулната кола пред къщата на градинаря — близо до храма, и се заизкачвахме по стръмните каменни стъпала. Ченгетата и войниците наоколо не изглеждаха просто шокирани и потресени — те бяха уплашени. Зловещата гледка при намирането на тялото щеше да остане в главите им за цял живот. Като студент в Харвард бях чел „Белия дявол“ на Джон Уебстър. Издадената за първи път през седемнадесети век книжка бе препълнена с дяволи, демони и превръщащи се във вълци хора — всички те бяха човеци. Й според мен господин Смит беше човек — демон. От най-лошия вид.

Пробивахме си път през гъстия храсталак. Чувахме тихото и жално скимтене на кучетата — следотърсачи. После видях четирите животни, вързани на дълги каишки, да тичат пред нас.

Както можеше да се очаква, новото място на престъплението бе уникално с красотата си. Оттук се откриваше прекрасна гледка към Монмартр и Сен Дени. През деня хората идваха тук да се поразходят, да се катерят по скалите, да разхождат кучетата си и изобщо да живеят така, както живее всеки нормален човек. Паркът се затваряше в 23 часа по съображения за сигурност.

— Виж там, напред — прошепна Санди по едно време. — Има нещо.

Виждах само войници и ченгета, събрани на малки групички. Господин Смит определено бе идвал тук. На близкия затревен склон някой внимателно бе разположил десетина „пакета“, грижливо увити във вестник.

— Сигурни ли сме, че точно това търсим? — попита ме един от инспекторите на френски. Казваше се Фулкс. — Какво, по дяволите, е това? Пак ли е някаква шега?

— Не е никаква шега, гарантирам ви. Развийте един от пакетите — казах аз на френския полицай. — Който и да е.

Той само ме изгледа така, сякаш бях луд.

— Както казвате вие в Америка — продължи Фулкс на френски, — това си е ваше шоу.

— Говорите ли английски? — процедих аз през зъби.

— Да, говоря — отвърна той предизвикателно.

— Добре. Тогава можеш да вървиш на майната си! — отвърнах.

Приближих се към странната купчина „пакети“, по-точната дума беше май „подаръци“. Формата им бе най-различна, но всички бяха грижливо увити във вестникарска хартия. Господин Смит художникът. Големият кръгъл пакет сигурно беше главата.

— Френска месарница — тихо промърморих аз на Санди. — Това е темата му за тази нощ. Подиграва се с френската полиция.

Навлякъл на ръцете си бели латексови ръкавици, аз развих единия от пакетите.

— Исусе Христе. Санди!

Не беше точно глава — само половин глава.

Главата на доктор Абел Санте бе акуратно отделена от тялото, като че ли касапинът е внимавал да не развали особено скъпа мръвка. После я бе разделил надве. Лицето бе измито, а кожата — грижливо отделена. Само половината уста на Санте бе отворена в смразяващ кръвта крясък и целият момент на изпитания ужас бе отразен само в едното око.

— Прав си. Това за него е просто месо, нищо повече — прошепна Санди с треперещ шепот. — Как можеш да го понасяш непрекъснато край себе си, непрекъснато да се занимаваш с него?

— Не мога — прошепнах в отговор. — Изобщо не мога да го понасям.