Джеймс Патерсън
Котка и мишка (18)

18.

Лошото момче отново бе в Уилмингтън, Делауеър. Имаше малко работа тук. В някои отношения това дори можеше да се окаже най-добрата част.

Гари Сонежи се разхождаше из добре осветените улици на Уилмингтън и като че ли не обръщаше внимание на околния свят. И за какво трябваше да му обръща? Достатъчно изкусен беше в грима и дегизирането, за да измами тъпаците, живеещи тук. Беше измамил ония от Вашингтон, защо да не измами и тия?

Той спря и се взря в огромния плакат над местната гара. „Уилмингтън — място, където можеш да бъдеш някой“, пишеше на него с големи червени букви на бял фон. Какви страхотна невинна шега, помисли си той.

Носеше пътническа чанта в ръка, но не привличаше ничие внимание. Малкото хора, които бе срещнал по време на разходката си, изглежда, бяха облечени по каталога на Сиърс от 1961 година.

На няколко пъти чу стържещия средноатлантически акцент. „Треба а се обадим дома“ (Трябва да се обадя вкъщи). Тъп и отвратителен диалект за тъпи и отвратителни мисли.

Исусе Христе, какво място за живеене! Как е успял да преживее в тази стерилна обстановка толкова време? Защо изобщо си дава труд да се връща? Е, отговорът на този въпрос му бе ясен. Сонежи знаеше защо се връща.

Отмъщение.

Време за отплата.

Свърна от Норт Стрийт и пое по неговата стара улица — Сентръл Авеню. След малко спря пред боядисана в бяло къща и дълго се взира в нея. Бе скромен дом в колониален стил на два етажа. Бе собственост на дядото и бабата на Миси и затова тя не се бе преместила.

Тракни с токове, Гари. Божичко, никое друго място не е като дома ти.

Отвори чантата си и извади избраното от него оръжие. Бе особено горд с него. Доста дълго време бе чакал, за да го вкара в употреба.

Най-сетне Гари Сонежи пресече улицата и се изкачи по няколкото стъпала на предното стълбище, сякаш бе собственик на къщата. После отвори вратата с помощта на ключа, който му бе останал отпреди четири години — от деня, в който Алекс Крос бе връхлетял в живота му заедно с партньора си Джон Сампсън.

Влезе вътре и… колко мило — жена му и дъщеря му го очакваха, хапвайки бисквитки и гледайки телевизия.

— Здрасти. Помните ли ме? — попита Сонежи тихо.

И двете започнаха да пищят.

Неговата собствена предана жена Миси.

Неговото любимо малко момиченце Рони.

Пищяха не защото бяха видели непознат, а защото го бяха разпознали и бяха видели оръжието.