Джеймс Патерсън
Котка и мишка (6)

6.

Малко преди осем часа сутринта Гари Сонежи влезе в Юниън Стейшън с уверена крачка, сякаш гарата бе негова. Чувстваше се ужасно добре. Стъпваше бодро и духът му като че ли хвърчеше чак до високите тавани на огромната сграда.

Знаеше всичко, което трябва да се знае, за прочутата железопътна врата на столицата. Открай време се бе възхищавал на неокласическите форми на фасадата й, напомнящи баните на император Каракала в древен Рим. Като ученик с часове бе изучавал архитектурата й. Дори често бе ходил в магазин „Железопътен транспорт“, в който се продаваха макети на известни влакове и други сувенири, свързани с жп транспорта.

Чуваше глухото тракане на колелата, долитащо отдолу. Мраморният под потреперваше от тръгващите и пристигащи мощни влакове „Амтрак“ — повечето от тях съвсем по разписание. Стъклените врати към външния свят трепереха и той даже чуваше тихото им вибриране.

Обичаше това място и всичко, свързано с него. Имаше някаква магия в него. Ключовите думи днес бяха влак и склад и само той знаеше защо.

Информацията бе власт и тази сутрин той я имаше.

Мина му през ума, че след час може и да умре, но тази мисъл, дори и след като си представи гледката, не го обезпокои. Каквото имаше да се случи, щеше да се случи и освен това той определено искаше да си отиде с гръм и трясък от този свят, а не с хленчене и сълзи. И защо не, по дяволите? Имаше планове за дълга и вълнуваща кариера след смъртта си.

Гари Сонежи бе облечен в лек черен гащеризон с реклама на „Найки“ отпред. В ръцете си държеше две обемисти чанти. По собствената му преценка изглеждаше най-обикновен пътник в претъпканата с пътници зала. Бе с леко наднормено тегло и косата му в момента бе сива. Действителната му височина беше един и седемдесет и пет, но подплънките в петите на обувките го правеха метър и осемдесет и два. В него още се долавяше намек от приятния му външен вид, какъвто бе имал по-рано. Ако някой се запиташе каква ли му е професията, сигурно би си казал — учител.

Евтината ирония на ситуацията не му убягна. Навремето беше учител — най-лошият, който някога се е раждал. Бе господин Сонежи — Човека паяк. Бе отвлякъл двама свои ученика.

Вече си бе купил билет за влака, но не се запъти към него. Вместо това премина главната чакалня и излезе от другата й страна. После пое нагоре по стълбите покрай централното кафене и се качи на балкона на втория етаж, откъдето се откриваше прекрасен изглед към чакалнята, останала на шест метра под него.

Спря и се загледа към щъкащите из огромното покрито пространство пътници. Никой от тия задници нямаше представа какъв незаслужен късмет е извадил тази сутрин. Само след няколко минути те щяха да си седят мирно и кротко във влакчетата, а тук той щеше вече да е започнал „звуковото и светлинно“ шоу.

Какво красиво, красиво място е това — помисли си Сонежи. Колко пъти е мечтал за тази сцена тук?

Именно за тази сцена — Юниън Стейшън.

От остъкления таван се спускаха полегати слънчеви лъчи, отразяваха се в грейналите в позлата корнизи по таваните и хвърляха весели отблясъци по стените.

В залата пред него бе разположено информационно бюро, огромно електронно табло с разписанието на влаковете, централно кафе и ресторант „Америка“.

Той тръгна покрай перилата и стигна до една чакалня, която навремето била наричана „най-голямата стая в света“. Какво величествено и исторически значимо място бе избрал за днешния си рожден ден!

От джоба си Гари Сонежи извади малък ключ. Подхвърли го весело във въздуха и го улови. После отвори с него металната врата, водеща към малка стаичка на балкона.

В себе си той я наричаше моята стая. Най-накрая разполагаше със своя собствена стая. Сонежи затвори вратата след себе си.

— Честит рожден ден, скъпи Гари, честит ти рожден ден.