Джеймс Патерсън
Котка и мишка (3)

3.

— Аз съм великият Корнхолио! Кой смее да ми се опълчи? Аз съм Корнхолио! — крещяха децата в хор и се кискаха.

Отново с тия Бийвис и Бътхед. И то в нашия квартал.

Прехапах устни и реших да отмина с мълчание. Защо да се опъвам? Защо да наливам масло в огъня на детските лудории?

Деймън, Джани и аз се бяхме натъпкали на предната седалка на старото ми черно порше. Имахме нужда от нова кола, но на никого не му се искаше да се разделя с поршето. Бяхме възпитани да уважаваме традицията, класиката. Обичахме старата си кола, която бяхме кръстили „Консервената кутия“ и „Старата ръжда“.

Всъщност тази сутрин в осем без двадесет бях доста разсеян. Лош начин да започне денят ти.

Предната нощ едно момиченце на тринадесет години от училище „Балу“ бе извадено от Анакостия. Била е застреляна, а след това хвърлена в реката и удавена. Куршумът е бил изстрелян в устата й. На това съдебномедицинските експерти му викаха „двойна дупка“.

В стомаха и централната ми нервна система цареше хаос, предизвикан от една странна и мрачна статистика. Само през последните три години в рамките на града бяха останали неразкрити повече от сто убийства на млади жени. Никой не бе поискал по-сериозно разследване. Изглежда, никой от хората с власт не го бе грижа за убитите чернокожи и латиноамерикански момичета.

Приближавайки се бавно към входа на училище „Съджърнър Трут“, видях Кристин Джонсън да поздравява пристигащите деца и родителите им, напомняйки с това на всеки, че поверява децата си в добри и грижовни ръце. А тя бе точно такава — добра и грижовна.

Още помня кога се видяхме с нея за първи път. Бе миналата есен и обстоятелствата едва ли биха могли да бъдат по-лоши и за двама ни.

Бяхме хвърлени заедно — запратени, както веднъж ми каза някой — на местопрестъпление, където бе убито едно сладко невръстно момиченце на име Шанел Грийн. Кристин бе директорка на училището, в което ходеше Шанел и където в момента карах собствените си деца. Джани бе за първа година в „Трут“, а Деймън бе вече старо куче — четвърти клас.

— Какво сте зяпнали бе, немирници такива? — обърнах се аз към децата, които местеха погледи от моето лице към Кристин и обратно, сякаш бяха на тенис турнир.

— Зяпаме теб, тате, а ти зяпаш Кристин! — отвърна Джани и се изкиска като малка вещица, каквато всъщност понякога беше.

— За теб тя е госпожа Джонсън! — назидателно й се троснах аз, вперил престорено гневен поглед в нея.

Джани повдигна рамене с досада:

— Знам бе, тате. Тя е директор на нашето училище. Знам много добре коя е.

Дъщеря ми вече успяваше да се ориентира в много от най-важните отношения и тайни в живота. Надявах се някой да може да ми ги обясни и на мен.

— Деймън, няма ли и ти да споделиш някоя твоя мисъл с нас? — попитах аз. — Да добавиш нещо? Да си кажеш и ти мнението тази сутрин?

Синът ми поклати отрицателно глава, но и той се усмихваше. Харесваше Кристин Джонсън. Всеки я харесваше. Дори и Нана Мама я одобряваше, което бе нечувано и което до известна степен даже ме притесняваше. Двамата с Нана не сме на едно мнение по никакъв въпрос, а с възрастта това става все по-лошо.

Децата вече излизаха от колата и Джани се наведе да ме целуне за довиждане. Кристин ни махна и се приближи.

— Какъв чудесен и прилежен баща — каза тя и в кафявите й очи проблесна весело пламъче. — Скоро май ще ощастливиш някоя млада дама от квартала. Какъв мъж, а? Прекрасно се разбира с деца, относително добър външен вид, кара изискани спортни коли… Леле, леле!

— Тъкмо „леле“ щях да кажа и аз, като те видях — отвърнах.

На всичко отгоре беше прекрасна лятна утрин. Бездънно синьо небе, температура около двайсет градуса, въздухът лек и относително чист. Кристин бе облечена в бежово сако със синя пола и бежови обувки с нисък ток. Мирувай, сърце!

По устните ми плъзна усмивка. Нямаше никакъв начин да я сдържа, да я скрия, а и нямах желание да го сторя. Пасваше точно на прекрасния ден, който се откриваше пред мен.

— Надявам се, че не учиш децата ми на такава ирония и сарказъм в това твое училище.

— Разбира се, че точно на това ги уча, както правят и всичките ми учители. Обучени сме на сарказъм и сме специалисти в иронията. И дори по-важно — абсолютни скептици сме… А сега трябва да влизаме, за да не губим ценно време от промивката на мозъците им.

— За Деймън и Джани е много късно. Аз вече съм ги програмирал. Децата се хранят с мляко и похвали. Имат най-слънчевия подход към живота в целия квартал, вероятно в целия Изток, а сигурно и в цял Вашингтон.

— О, да, забелязахме това и приемаме предизвикателството. Трябва да тръгвам. Чакат ме млади съзнания за оформяне и промяна.

— Довечера ще те видя, нали? — попитах аз тъкмо когато Кристин се обръщаше и се канеше да поеме към входа на училището.

— Хубав като грях, кара хубаво порше… Разбира се, че ще ме видиш — отвърна тя, обърна се и забързано се отправи към училището.

Довечера щеше да бъде първата ни „официална“ среща. Мъжът й — Джордж, бе починал миналата зима и сега Кристин се чувстваше готова да вечеря с мен. Не бях я притискал много, но повече не можех да чакам. Шест години след смъртта на жена ми — Мария, се чувствах, като че ли излизам от някакъв дълбок коловоз — лекарите даже може да го наричат клинична депресия. От много, много отдавна животът не ми бе изглеждал толкова хубав.

Обаче както Нана Мама често обичаше да казва: „Не бъркай ръба на коловоза с хоризонта.“