Джеймс Патерсън
Котка и мишка (46)

46.

Седях сам на Четиридесет и втора улица и нетърпеливо чаках Кармине Гроза да дойде. Най-сетне детективът се появи, спря пред входа на „Мариот“, аз се качих и той потегли към Бруклин. След толкова несполуки най-сетне и по тоя случай да изскочи нещо.

В Бедфорд Стайвсънт — квартал на Бруклин, в някаква къща бе открит Шариф Томас. Дали Гари Сонежи знаеше къде е? Какво е научил, ако изобщо бе научил нещо, от файловете на Голдман?

В събота сутринта движението в града бе мехлем за душата. За по-малко от десет минути стигнахме до Манхатън и пресякохме Ийст Ривър по Бруклинския мост. Слънцето тъкмо се показваше зад редица високи жилищни блокове. Огромен, пламтящ жълт диск, от който главата веднага ме заболя.

Пристигнахме в Бед Стай малко преди седем и половина. Бях чувал за Бруклин и за мрачната му слава. В тази ранна утрин обаче улиците му бяха пусти. Ченгетата расисти във Вашингтон описваха такъв тип квартали с голяма доза черен хумор — наричаха ги „самопочистваща се фурна“. Просто затваряш вратата и я оставяш сама да се почисти. С огън. Нана Мама обаче имаше друга дума за небрежно изработените социални програми в големите американски градове — геноцид.

Над местната бакалия висеше саморъчно направена табела, на която с червени букви на жълт фон бе написано: „Деликатеси и тютюн. Отворен денонощно“. Магазинът бе затворен. Как да вярваш тогава на надписите.

Пред пустия магазин бе паркиран кафеникав ван. Страничните стъкла на возилото бяха боядисани със сребриста боя, а от двете му страни бе нарисуван пейзаж — „Лунна нощ над Маями“. С огъващи се колене и с блуждаещ поглед по тротоара мина самотна наркоманка. Бе единствената жива душа на улицата, когато пристигнахме.

Къщата, в която бе Шариф Томас, се оказа двуетажна, с посивели от праха керемиди и няколко счупени прозореца. Приличаше на отдавна изоставена плевня. Томас все още бе вътре в тая съборетина. Двамата с Гроза зачакахме. Надявахме се по някое време да излезе.

Изхлузих тялото си надолу на предната седалка и облегнах глава назад. На няколко преки по-нататък имаше висока монолитна къща, на чиято стена бе залепен избелял и опърлен от слънцето плакат — „Застрелян полицай — награда $10 000“. Лош знак, но добро предупреждение.

Кварталът започна да се събужда и да показва нрава си някъде към девет. Две възрастни жени в бели рокли минаха покрай нас, хванати за ръце, явно насочили се към църквата в дъното на улицата. Това ме накара да се сетя за Нана и нейните приятелки във Вашингтон. И за това, че ужасно ми се искаше да прекарам уикенда при семейството си.

Малко по-надолу подскачаше на въже момиченце на шест-седем годинки. Забелязах, че въжето всъщност е откъснат отнякъде кабел. Момиченцето скачаше, без да спира, като изпаднало в транс.

Натъжих се, като го гледах как се е отдало на играта. Запитах се какво ли щеше да стане с него. Какъв шанс имаше да се измъкне оттук? Помислих си за Джани и Деймън и за това колко са „разочаровани“ от мен, че ме няма в събота сутринта. Събота ни е почивен ден, тате. Само в събота и неделя можем да бъдем заедно.

Времето минаваше бавно. Винаги е така, когато водиш наблюдение.

Към десет и половина до тротоара спря необозначена кола с двама подозрително изглеждащи мъже в тениски и отрязани до коленете дънки. Те слязоха и нагласиха на тротоара сергия за продан на дини, домати и разни други зеленчуци. Дините струпаха направо в мръсната канавка.

Стана вече почти единадесет и аз започнах да се притеснявам. Информацията ни можеше да е погрешна. Явно започваше да ме обхваща пристъп на мнителност. Може би Гари Сонежи вече бе минал през къщата. Много го биваше в маскировката. Дори можеше да е още вътре.

Отворих вратата и слязох. Жегата ме удари в главата като с чук. Но пак бе по-добре, отколкото да седиш свит одве в колата.

— Къде отиваш? — попита ме Гроза.

Изглежда, бе се подготвил да седи цял ден вътре, решен да прави всичко по устав и да чака Сонежи да се покаже.

— Няма страшно — отвърнах. — Имай ми доверие.