Джеймс Патерсън
Котка и мишка (45)

45.

Той беше Ангелът на смъртта. Това му бе известно още от единадесет-дванадесет годишна възраст. Тогава бе убил един човек. Просто така, да види дали може да го направи. Полицията изобщо не можа да намери трупа. Поне до днес не го бе открила. Само той знаеше къде са труповете на всички, които бе убил, но не казваше.

Гари Сонежи изведнъж се върна към действителността, към настоящия момент в Ню Йорк.

Божичко, седя си тук, в този бар в Ийст Сайд, подхилквам се и се смея сам. Възможно е и да съм си говорил нещо.

Барманът в „Дод и Маккой“ вече го бе забелязал как си приказва сам, почти изпаднал в транс. Лукавият червенокос ирландски шибалник се преструваше, че бърше чаши, но през цялото време е гледал към него с крайчеца на окото си.

Смутено усмихнат, Сонежи му махна да се приближи.

— Не се притеснявай, тръгвам си. Колко ти дължа, Майкъл?

Името му бе изписано на закачената за ризата му табелка.

Фалшивата му извинителна усмивка сякаш даде резултат, така че той уреди сметката и си тръгна. Измина няколко пресечки на юг по Първо Авеню и след това свърна по Източна петдесета улица.

Забеляза една претъпкана кръчма на име „Тату“. Изглеждаше обещаващо място. Спомни си задачата, която си бе поставил: да намери къде да прекара нощта. Някое безопасно място. „Плаза“ не беше добра идея.

„Тату“ бе пълна до тавана с оживени хора, дошли тук да побъбрят, да позяпат, да хапнат и да пийнат. Първият етаж бе за пийване и за хапване, а на втория имаше и дансинг. Я да видим за какво са нагласени декорите тука, каза си той. Трябваше да разбере. Театър — бе първият отговор, до който стигна. В „Тату“ идваха стилни бизнесмени и бизнес дами около тридесетте и четиридесетте, вероятно направо от работа в центъра на града. Беше четвъртък вечерта. Повечето от тях се опитваха да си организират нещо интересно за уикенда.

Сонежи си поръча бяло вино и започна да оглежда мъжете и жените около бара. Изглеждаха толкова точно в крак с времето, толкова отчаяно самоуверени. Мен посочи, мен избери! Моля ви, нека някой ме забележи, молеха сякаш те.

Той побъбри малко с две адвокатки, които за нещастие като че ли бяха свързани в таза като сиамски близнаци. Научи, че Тереза и Джеси били съквартирантки от единадесет години насам. Исусе Христе! И двете бяха на тридесет и шест години. Часовниците им тиктакаха вече много силно. Трудели се старателно във „Въртикъл Клъб“ на Петдесет и девета улица. През лятото ходели на почивка в Бридж Хамптън, на около километър и половина от водата. За него те не можеха да бъдат никакъв избор, пък и за никого от останалите в бара.

Сонежи продължи нататък. Започна малко да се притеснява. Полицията знаеше, че може да се дегизира. Само че не знаеше каква дегизировка използва в даден ден. Вчера беше тъмнокос, приличащ на четиридесет и пет годишен южноамериканец. Днес беше рус, с брада и се вписваше в обстановката в „Тату“. Утре? Кой знае. Можеше и да сбърка, нали? Щяха да го пипнат и всичко щеше да свърши.

Сонежи се запозна с една директорка на голяма рекламна агенция, намираща се на Лексингтън Авеню. Джийн Съмърхил била родом от Атланта, както самата тя му каза. Беше дребна и много стройна, с буйна руса грива, която сплиташе на плитка, пусната на една страна, и той усети колко уверена в себе си е. По някаква странна асоциация му напомняше за Мередит, за неговата Миси. Джийн Съмърхил имаше свой собствен апартамент само на няколко пресечки от. „Тату“.

Бе твърде хубава, за да е сама в това заведение и да си търси компания, но още като я заприказва, разбра защо. Джийн Съмърхил бе твърде умна, твърде силна и индивидуалистка за по-голямата част от мъжете. Плашеше ги, без да иска и дори вероятно без да го осъзнава.

Да, но него не изплаши. Двамата водеха лек и приятен разговор, какъвто водят понякога двама непознати в бара. Нищо не рискуваха и нищо не губеха. Бе здраво стъпила на земята жена. Жена, на която й се искаше да гледат като на „добра“, но на която в любовта не й беше провървяло. Той й го каза и тъй като тя точно това искаше да чуе, Джийн Съмърхил като че ли му повярва.

— Леко се говори с теб — каза му тя след третото или четвъртото питие. — Много си спокоен.

— Да, знам, че съм малко скучен — отвърна Сонежи, давайки си сметка, че може да е всякакъв, но не и скучен. — Може би жена ми точно затова ме напусна. Миси се влюби в един богаташ, шефа й на Уолстрийт. И двамата плакахме, когато ми го каза. Сега живее в огромен апартамент на Бийкман Плейс. Разкошно място. — Той се усмихна. — Все още сме приятели. Съвсем наскоро дори се видяхме.

Джийн го погледна в очите. В погледа й имаше нещо тъжно.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб? — каза тя. — Не се страхуваш от мен.

Гари Сонежи се усмихна.

— Не, май наистина не се страхувам.

— И мен не ме е страх от теб — прошепна Джийн Съмърхил.

— Така и трябва да бъде — каза й Сонежи. — Само не полудявай по мен. Обещаваш ли?

— Ще се постарая.

Двамата излязоха от „Тату“ и отидоха в апартамента й.