Джеймс Патерсън
Котка и мишка (42)

42.

Работа винаги имаше, изчакваща да я настигна, изискваща от мен да й дам всичко от себе си, а след това и нещо отгоре.

Следващата сутрин ме завари на път за Ню Йорк. ФБР ми бе осигурило хеликоптер. Кайл Крейг беше добър приятел, но това не му пречеше да прилага номерата си и на мен. Той го знаеше, а знаеше, че и аз го знам. Кайл се надяваше, че случаят господин Смит ще ме заинтригува и аз ще се включа в него, като се съглася да се видя с неговия агент Томас Пиърс. Аз обаче знаех, че няма да го направя. Поне засега, а може би и никога. Първо трябваше да се видя с Гари Сонежи.

Малко преди 8:30 кацнах на оживения нюйоркски хелипорт на Източните 20-и улици. Някои го наричат Нюйоркски хелпорт^[1]. Черният белджет на Бюрото мина ниско над претъпканото движение по ФДР^[2] и рязко се приземи, сякаш градът бе негов, но това бе характерната за ФБР арогантност. Никой не можеше да притежава Ню Йорк, с изключение може би на Гари Сонежи.

Детектив Кармине Гроза ме посрещна и двамата се качихме в неговия необозначен „Мъркюри Маркиз“. Детективът подкара по ФДР към изхода за Мейджър Дийгън, след което кривна към Бронкс.

В ушите ми още шумяха витлата на хеликоптера. Това ме подсети за отвратителното жужене, което бях чул да се раздава от кучешката колибка в Уилмингтън. Отново всичко се развиваше с главоломна скорост. Гари Сонежи ни извади от равновесие — точно така обичаше той, точно така работеше извратеното му съзнание.

Сонежи се притиска в теб, упражнява силен натиск, след което се отдръпва назад и чака да направиш фатална грешка. Точно това се опитвах да не направя в момента, за да не свърша като Манинг Голдман.

Мястото на престъплението този път се намираше в Ривърдсйл. Докато пътувахме натам, детектив Гроза не спираше да говори с изнервен глас. Дрънкането му ми напомни за една поговорка, която се мъчех да прилагам на практика: Ако ти се открие добра възможност да млъкнеш, никога не я изпускай.

Логично погледнато, не спираше да говори той, Ривърдейл би трябвало да бъде част от Манхатън, обаче той е част от Бронкс. На това отгоре, което обърквало работата още повече, в Ривърдейл се намирал Манхатънският колеж — малко частно училище, нямащо никаква връзка нито с Манхатън, нито с Бронкс. Кметът на Ню Йорк — Руди Джулиани, е ходил на училище в него, осведоми ни Гроза.

Слушах безсмислените брътвежи на детектива, докато накрая усетих, че се е наприказвал. Изглеждаше съвсем различен човек от оня, с когото се бях запознал на Пен Стейшън като партньор на Манинг Голдман.

— Добре ли си? — попитах го аз най-сетне.

Никога не съм губил партньор. На Сампсън все му се разминаваше на косъм. Веднъж го намушкаха с нож в гърба. Беше станало в Северна Каролина, когато бяха отвлекли племенницата ми Наоми. Говорил съм с детективи, загубили партньора си, и от тези разговори бях разбрал, че не е никак лесно да се преживее.

— Всъщност не го обичах Манинг Голдман — призна си Гроза, — но уважавах работата му като детектив. Никой не заслужава да умре така, както той умря.

— Да, никой не заслужава да умре така — съгласих се аз.

Никой не бе в безопасност. Нито богатите, нито, разбира се, бедните, нито дори полицията. Този рефрен ме съпровождаше през целия ми живот — най-страшната истина на нашия век.

Най-сетне свърнахме от претъпканата с движение автострада „Дийгън“ и поехме по още по-претоварената „Бродуей“. Детектив Гроза явно бе здраво разтърсен тази сутрин. Аз също, но на мен не ми личеше.

Гари Сонежи искаше да ни демонстрира колко му е лесно да проникне в дома на ченге.