Джеймс Патерсън
Котка и мишка (41)

41.

Сонежи влезе в хола на първия етаж и видя точното време на екранчето на големия телевизор „Сони“. Беше 3:24 сутринта. Час на таласъмите.

Прокраднал се дебнешком до горния етаж на къщата, той реши да залази на четири крака.

Планът му беше добър. Мамка му, не беше безсмислен и безполезен. С нищо не бе заслужил да го заключват в мазето. Очите му се напълниха със сълзи — бяха толкова горещи и до болка познати. Мащехата го наричаше бебе, ревльо и пикльо. Непрекъснато му измисляше имена, докато накрая не изпече устата й, замръзнала в ужасен вик.

Сълзите опариха бузата му и се плъзнаха по яката на ризата. Той умираше, а не заслужаваше да умре. Не заслужаваше нищо от това. Ето защо сега някой трябваше да плати.

Промъкваше се много тихо и внимателно из къщата, вече влачейки се по корем като змия. Дъските под него дори не проскърцваха. Тъмнината наоколо сякаш бе заредена с електричество, с неограничен брой възможности.

Дойде му наум колко наплашени бяха хората от това някой да не влезе в къщата или апартамента им. И имаше защо. Току пред заключените им врати се прокрадваха мрачни чудовища, излезли на лов в най-тъмните часове на нощта, и често дори надничаха през прозорците им. Всеки град, малък или голям, имаше своите Гари Сянката. А освен тях имаше и хиляди други извратени мръсници, готови да се промъкнат всеки момент и да започнат кървав пир. Хората в така наречените безопасни къщи седяха вътре като фураж за чудовища.

Той забеляза, че стените на горния етаж са зелени. Зелени стени! Какъв късмет! Сонежи бе прочел някъде, че операционните в някои болници са боядисани в зелено. Ако стените били бели, лекарите и сестрите имали призрачни видения за операцията, която провеждали — съсирени червени локви и кървави висящи парцали плът. Това се наричало „призрачен ефект“, а по зелените стени кръвта не се виждала.

Стига вече странични мисли, колкото и на място да са — каза си Сонежи. — Не се разсейвай. Бъди абсолютно спокоен, бъди внимателен. Следващите няколко минути са най-опасни.

А точно тази къща беше най-опасна, което именно правеше играта толкова забавна — такава добра гимнастика за ума.

Вратата на спалнята бе съвсем леко открехната. Бавно, сантиметър по сантиметър, Сонежи я отвори.

Чу тихото похъркване на мъж. На тоалетката до леглото видя още един часовник. Три и тридесет и три. Бе изгубил време.

Бавно се изправи в цял ръст. Най-сетне бе излязъл от мазето и усети първите невероятно силни пристъпи на гняв. По-точно на ярост, и то съвсем оправдана.

Гари Сонежи яростно скочи към фигурата в леглото. В ръцете си здраво стискаше къса метална тръба. Вдигна я над главата си като меч. После я стовари надолу с всичка сила.

— Детектив Голдман, толкова се радвам да ви видя — прошепна той.