Джеймс Патерсън
Котка и мишка (40)

40.

Гари Сонежи отново бе в мазето.

Чие беше това влажно и мрачно мазе в края на краищата?

Точно в това бе въпросът.

Нямаше представа колко е часът, но знаеше, че е някъде много рано сутринта. Къщата над него бе тиха като смъртта. Обичаше този образ, усещаше го как се отърква във вътрешността на съзнанието му.

Обичаше тъмното. Бавно се превърна отново в малко момченце. Чувствата си бяха останали същите, сякаш ги бе изживял вчера. Неговата мащеха се казваше Фиона Морисън, бе хубава жена и всички си мислеха, че е добър човек, добър приятел и съсед, добра майка. Пълна лъжа! Заключваше го като животно в мазето… не, по-лошо от животно. Той си спомняше как е треперил в мазето, отначало напикавайки се в панталоните си, седнал в собствената си урина, усещайки как приятната топлина преминава в сковаващ студ. Спомняше си чувството, че се различава от останалите в семейството. Че не е като другите хора. В него няма нищо, което човек би обикнал. Няма нищо добро. У него липсва вътрешен живец.

Сега седеше в мазето и се питаше дали е там, където си мислеше, че е.

В коя реалност живееше?

В коя фантазия?

В кой роман на ужасите?

Той опипа пода около себе си. Хммм. Не беше в мазето на старата къща в Принстън. Познаваше всяка чупка в него. Тук студеният бетонен под бе много по-гладък. И миризмата бе друга. На прах и мухъл. Къде беше?

Той си светна с фенерчето. Аааа, ясно!

Да не повярва човек! Никой не би познал чия е тази къща, чие е мазето, в което се крие.

Сонежи стана от пода. Повръщаше му се и се чувстваше отпаднал, но не обърна внимание на усещането. Болката бе инцидентна. Бе готов да се качи горе.

Никой не би повярвал какво се капи да направи. Колко ужасно!

Бе на няколко крачки пред всички.

Много бе напред.

Както винаги.