Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cat and Mouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Котка и мишка

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-679-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4554

История

  1. — Добавяне

63.

Сонежи изчезна през сребристата метална врата в края на перона. Бе бърз и факторът изненада бе на негова страна. Прогърмяха изстрели — стреляше Гроза, — но Сонежи остана незасегнат.

— Там има още тунели, а отдолу са много повече — каза Гроза. — Ще се намъкнем в адски тъмен лабиринт.

— Добре, да вървим — отвърнах. — Гари ги обича тия неща.

Видях един работник по поддръжката и взех фенерчето му. Извадих глока. Дванадесет патрона. Гроза имаше магнум 357. Още дванадесет патрона. Колко патрона ни трябваха, за да убием Сонежи? Щеше ли изобщо да умре?

— Има жилетка, мамка му! — изръмжа Гроза.

— Да, видях. — Свалих предпазителя на глока. — Бойскаут е той. Винаги готов.

Отворих вратата, през която бе минал Сонежи, и изведнъж стана тъмно като в гроб. Вдигнах цевта на глока и продължих напред. Това беше мазето му, нямаше съмнение. Личният му ад, и то в гигантски мащаби.

Готов ли си да умреш, доктор Крос?

Няма никакъв начин да се спасиш. Клатушках се напред, внимавайки къде стъпвам, и светлината от фенерчето играеше по стените. След малко напред засветиха мъждиви прашни крушки и аз изгасих фенерчето. Дробовете ми пареха. Не можех да дишам добре и част от този физически дискомфорт се дължеше вероятно на клаустрофобията и ужаса.

Никак не ми харесва в тези мазета. Сигурно така се е чувствал Гари, когато е бил малък. Това ли искаше да ни каже? Да ни накара да го изпитаме?

— Исусе Христе! — промърмори Гроза зад гърба ми.

Сигурно се чувстваше така, както и аз — дезориентиран и уплашен. Вятърът виеше някъде вътре из тунела. Напред не се виждаше почти нищо.

„Трябва да се възползваш от въображението си, когато си на тъмно — мислех си аз, докато се промъквах бавно напред. — Сонежи се е научил да прави това още от най-ранна възраст.“

Зад нас се чуваха гласове, но бяха твърде далеч. Призрачните звуци отекваха в почернелите бетонни стени. Метрото бе тук, вървеше успоредно спрямо нашата посока. Вонеше на боклук и отпадъци и колкото по-навътре влизахме, толкова по-силна ставаше миризмата.

Знаех, че в някои от тези тунели живеят бездомните. С тях в НИПУ се занимаваше специален отдел.

— Какво има напред? — прошепна Гроза с несигурен и потрепващ от страх глас. — Виждаш ли нещо?

— Нищо — промълвих в отговор.

Не исках да вдигам излишен шум. Поех поредния накъсан и хрипкав дъх. От другата страна на бетонните стени профуча влак.

Някои части на тунела се осветяваха от мъждиви лампи. Под краката ни хрущяха пластмасови опаковки от сандвичи, стъпвахме по някакви мръсни парцали и всевъзможни боклуци. Вече бях видял няколко невероятно едри плъха, излезли на лов из подземията на Голямата ябълка[1].

В същия момент като че ли някъде над мен се разнесе вик. Гърбът и шията ми се схванаха. Беше Гроза. Той падна. Нямах представа от какво пострада. Повече не гъкна — лежеше в мръсотията долу и не мърдаше.

Извъртях се рязко назад. Отначало не можах да видя никого. Тъмнината наоколо сякаш бе готова да ме всмуче в себе си.

Зърнах за миг лицето на Сонежи. Едното око и част от устата в профил. Удари ме, преди да успея да вдигна глока към него. Сонежи изрева — зверски, първобитен рев. Никакви думи.

Удари ме с изключителна сила. Попадение в лявото слепоочие. Спомних си колко силен беше и колко луд. Ушите ми писнаха и главата ми се замая. Краката ми омекнаха. Почти успя да ме свали още с първия удар. И може би щеше да го направи. Но искаше да ме накаже, искаше да си отмъсти, да ми се отплати.

Отново ревна — този път на сантиметри от лицето ми.

„Върни му го — казах си аз. — Върни му го веднага или втори подобен шанс няма да ти се удаде.“

Силата на Сонежи бе като на звяр — точно такава бе и когато се видяхме за последен път, — особено при близък бой, както сега. Бе ме обхванал с ръце и дишаше право в носа ми. Опита се да ме смаже в прегръдката си. Пред очите ми затанцуваха бели кръгове. Краката ми едва докосваха земята.

Той изрева за трети път. Аз замахнах назад с глава. Това го свари неподготвен. Хватката му се разхлаби и аз се освободих за секунда.

Замахнах за най-силния удар в живота си и чух хрущенето на челюстта му. Сонежи обаче не падна! Какво трябваше да направя, за да го поваля?

Той отново се хвърли към мен и този път го ударих по лявата буза. Отново усетих пукота на костта под юмрука си. Той извика, после викът премина в стон, но пак не падна, а отново се хвърли към мен.

— Не можеш да ми направиш нищо — задъхано изрече той. — Ще умреш. Няма никакъв начин да се спасиш. Не можеш.

Гари Сонежи отново се хвърли върху мен. Най-сетне успях да вдигна глока. Размажи го, размажи го, убий го на място и всичко да свърши.

Стрелях. И въпреки че всичко стана много бързо, видях го като на забавен кадър. Стори ми се, че усещам как куршумът минава през тялото на Сонежи. Изстрелът размаза долната му челюст. Сигурно му издухах и езика, и зъбите…

Това, което бе останало от Сонежи, се хвърли към мен, опита се да ме достигне с нокти, да впие пръсти в шията ми. Отблъснах го. Размажи го, размажи го, убий го!

Той залитна няколко крачки в обратна посока. Нямах представа откъде черпи силата си. Бях твърде уморен, за да хукна подире му, но знаех, че няма да се наложи.

Сонежи падна на каменния под. Падна като чувал с картофи. И щом се удари в земята, бомбата в джоба му се възпламени. Гари Сонежи избухна в пламъци. Тунелът нататък се освети поне на тридесетина метра.

Писъкът на Сонежи прокънтя из бетонните стени, задържа се за миг, после секна и тялото му продължи да гори в пълна тишина — човешка факла, осветяваща собственото си мазе. Отиде директно в ада.

Най-сетне всичко приключи.

Бележки

[1] Разговорно название на Ню Йорк. — Б.пр.