Джеймс Патерсън
Котка и мишка (74)

74.

Нервите ми вече бяха настроени. Остротата на възприятията ми се бе повишила до степен, която намирах почти болезнена. Не можех да повярвам, че се намирам тук, във Вашингтон, захванал се с този случай. Кажи ми как Гари Сонежи е успял да го стори. Това бе всичко, което трябваше да открия.

Пресата бе права за едно нещо. Вярно бе да се каже, че в момента бях психар номер едно във ФБР. Трябва да ме използват да правя профили на тежки и жестоки престъпления, но не го правят. Много фонов шум вдига това, твърде много спомени за Изабела. За Изабела и за мен. За друго време и място, за друг живот.

Имам шесто чувство, в което няма нищо паранормално, изобщо нищо такова. Просто някак си успявам да обработвам сурова информация по-добре от останалите. Във всеки случай по-добре от доста полицаи. Усещам нещата много силно и понякога „догадките“ ми са се оказвали полезни не само за ФБР, но и за Интерпол и Скотланд Ярд.

Методите ми обаче се различават драстично от прославения начин на разследване на ФБР. Независимо от това какво се говори, „Психология на поведението“ вярва във формализма при разследване, което оставя далеч по-малко място за изненадващи догадки. А аз съм склонен да се осланям на най-невероятната съвкупност от догадки и инстинкти, следвани обаче от най-придирчивата наука.

ФБР и аз сме като два полюса и въпреки това продължават да ме използват. Докато някой път не се издъня, което може да стане всеки момент. Като например сега.

Новината за нападението над Алекс Крос ме бе заварила, както се трудех здраво върху доклада си по случая „господин Смит“. Всъщност бях прекарал в Куонтико по-малко от ден, тъй като току-що се бях върнал от Англия, където Смит чертаеше огнената следа на кървавите си убийства, а аз безрезултатно се мъчех да поема по нея.

Сега обаче бях тук, във Вашингтон, в епицентъра на разразилата се над семейство Крос буря. Погледнах часовника си — TAG Heuer 6000, подарък от Изабела и единствената материална вещ, която наистина ценях. Беше единадесет и нещо, когато влязох в двора на къщата. Запомних времето. Нещо в него ме обезпокои, но още не бях сигурен какво точно.

Спрях до очукана и започнала да ръждясва линейка. Бурканите по покрива й проблясваха, задните врати бяха отворени. Погледнах вътре и видях едно момче — това сигурно беше Деймън Крос.

Момчето бе здравата пребито. Лицето и ръцете му бяха потънали в кръв, но беше в съзнание и говореше нещо на белите престилки, които се опитваха да го успокояват.

— Защо не е убил децата? — обади се до мен Кайл. — Защо се е ограничил само да ги пребие?

И двамата имахме еднакъв начин на мислене, поне що се отнася до този въпрос.

— Сърцето му не е било в това нещо — казах аз първото, което ми дойде наум, първото чувство, което ме споходи. — Бил е решен да направи символичен жест към децата на Крос и нищо повече. — Извърнах се към Кайл. — Не знам, Кайл. Може да се е уплашил. Или да е бързал. Може да се е страхувал да не събуди Крос.

Всички тези мисли минаха през ума ми в един миг. Чувствах се така, сякаш току-що бях зърнал престъпника.

Вдигнах поглед да огледам старата къща.

— Е, хайде да се качваме в спалнята, ако нямаш нищо против. Искам да я огледам преди номерата на оперативните. Трябва да я видя. Не знам защо, но ми се струва, че нещо там не е наред. Със сигурност не е било сторено от Сонежи. нито пък от неговия дух.

— Откъде знаеш? — хвана ме за лакътя Кайл и ме извъртя към себе си. — Откъде си толкова сигурен?

— Сонежи щеше да убие и двете деца, и баба им.