Джеймс Патерсън
Котка и мишка (22)

22.

В шест часа вечерта в Ню Йорк по всички улици на вечно задръстения от движение участък около Пен Стейшън виеха сирени. Детектив Манинг Голдман паркира тъмносиния си таурус пред пощата на Шесто Авеню и хукна към местопрестъплението.

Хората по оживения булевард започнаха да се спират, загледани в тичащия с всички сили Голдман. Обръщаха глави във всички посоки, мъчейки се да разберат за какво става въпрос и защо този човек тича като луд.

Голдман бе с дълга тъмно кестенява, леко посивяваща коса и сивееща брадичка. На едното му ухо проблясваше златна обичка. Приличаше повече на застаряваща рок звезда, отколкото на детектив от отдел „Убийства“.

Партньор на Голдман бе един детектив, работещ първа година като такъв, на име Кармине Гроза. Имаше здраво телосложение, къдрава черна коса и напомняше Силвестър Сталоун на млади години — прилика, която той мразеше. Голдман рядко говореше с него. Смяташе, че през живота си Гроза не бе изрекъл нито една дума, която си струва да се чуе.

Въпреки това Гроза плътно следваше петдесет и осем годишния си партньор, който в момента бе най-възрастният детектив в Манхатън, излизащ да работи по улиците, вероятно най-добрият и определено най-дребнавото и свадливо копеле, което Гроза бе срещал.

В политиката Голдман бе смятан за някъде по-вдясно от Пат Бюканън и Ръш Лимбау^[1], но както повечето слухове, и този беше неточен. По някои въпроси — арестуване на престъпници, правата на престъпниците срещу правата на останалите граждани и смъртното наказание — Голдман беше радикален консерватор. Бе убеден, че всеки, който има дори съвсем малко мозък в главата си, ако работи само два часа в отдел „Убийства“, ще дойде до същите заключения, до които той бе достигнал. От друга страна пък, станеше ли въпрос за правата на жените, за бракове от един и същи пол или пък за Хауърд Стърн^[2], Голдман бе либерален като тридесетгодишния си син, който работеше като адвокат в Съюза за защита на гражданските свободи. Разбира се, Голдман не разправяше за това наляво и надясно. Последното нещо, което искаше, бе да развали репутацията си на непоносимо копеле. Ако направеше това, може би щеше да се наложи да разговаря с тъпи младоци като тоя „Слай“^[3] Гроза например.

Голдман все още бе в много добра форма — в много по-добра от тази на Гроза, с неговата диета на суха храна, високооктанова кока-кола и силно подсладен чай. Той тичаше срещу потока излизащи от Пен Стейшън хора, мислейки, че убийствата — поне при тия, с които си бе имал работа досега — ставаха в или около главната чакалня на гарата.

„Убиецът е избрал пиковия час, защото е имал нещо наум — мислеше Голдман, докато приближаваше чакалнята. — Или това, или е откачил точно когато чакалнята е била тъпкана от потенциални жертви.“

Какво е довело откачалника на Пен Стейшън в пиковия час, питаше се Манинг Голдман. Вече имаше една смразяваща кръвта теория, която не бе споделил с никого.

— Манинг, мислиш ли, че е още някъде тук? — попита го Гроза изотзад.

Навикът на Гроза да се обръща към всички на малко име, сякаш е бил с тях в една детска градина, наистина му лазеше по нервите.

Голдман не му обърна внимание. Не, не мислеше, че убиецът е още в Пен Стейшън. Убиецът се разкарваше на свобода из Ню Йорк. Ето това бе най-важното. Заболяваше го коремът от тази мисъл, което не бе много рядко за него, особено през последните две години.

Две подвижни сергии спираха пътя към местопрестъплението. На едната бе написано „Кожа от Монтего Сити“, а на другата — „От Русия с любов“. Да се махат в Ямайка и респективно в Русия, мина му през ума.

— Нюйоркско полицейско управление. Махайте тия лайнарки оттука! — викна Голдман на продавачите.

Той си проби път през тълпата зяпачи, полицаи и служители от гарата, събрани около трупа на чернокож мъж със събрана на опашка коса и вехти дрехи. Около група имаше пръснати и оплескани с кръв броеве на Стрийт Нюз, така че Голдман веднага разбра с какво се е занимавал черният и защо е бил на гарата.

Приближил се още по-наблизо, той забеляза, че жертвата е била малко под тридесетте. Имаше необичайно много кръв. Твърде много. Цялото тяло бе обградено от яркочервена локва.

Голдман се приближи до униформен служител на Амтрак.

— Детектив Голдман — представи се той, разгръщайки с една ръка картата си. — Перони десет и единадесет — посочи той към висящите отгоре надписи. — Кои влакове дойдоха на тези перони малко преди убийствата?

— Последният влак на десети перон? Трябва да е бил от Филаделфия, Уилмингтън и Балтимор, тръгващ от Вашингтон.

Голдман кимна. Точно от това се уплаши най-много, като чу, че убиецът се е развихрил на гарата и че е успял да се измъкне. Този факт означаваше, че той е с ясно съзнание. Убиецът бе действал по план.

Голдман подозираше, че убиецът от Юниън Стейшън и Пен Стейшън е един и същ и че маниакът в момента е в Ню Йорк.

— Имаш ли вече някаква идея, Манинг? — изджафка зад него Гроза.

Голдман най-сетне проговори на партньора си, без да поглежда към него:

— Аха. Тъкмо си мислех, че може да продават запушалки за ушите, запушалки за задника, а защо не и запушалки за устата.

След това Манинг Голдман отиде до един обществен телефон. Трябваше да се обади във Вашингтон. Бе убеден, че в Ню Йорк е дошъл Гари Сонежи. Може да е тръгнал на сафари за хора и му предстоят двадесетина — тридесет убийства.

Напоследък всичко бе възможно.