Джеймс Патерсън
Котка и мишка (126)

126.

— Знам за санкцията на ФБР! — надвика Пиърс шума на вятъра и рева на двата двигателя. Изглеждаше хладен, спокоен и абсолютно невъзмутим от обстановката. — Хайде, Крос. Искам да го направиш. Премахни ме, Крос!

— Няма никаква заповед за санкция! — викнах аз в отговор. — Спри! Никой няма да те застреля.

Пиърс се ухили с най-добрата си усмивка на убиец. Русата му коса бе вързана на стегната опашка. Беше си вързал черна папийонка. Приличаше на преуспяващ адвокат, собственик на магазин, доктор. Док.

— Защо мислиш, че ФБР докара толкова малък екип? — извика той. — Премахни, без оглед на обстоятелствата! Попитай приятеля си Кайл Крейг. Точно затова искаха да вляза вътре в къщата на Строу!

С Томас Пиърс ли говорех?

Или с господин Смит?

И изобщо имаше ли вече някаква разлика?

Той отметна глава назад и избухна в смях. Това бе една от най-странните, най-откачени гледки, които бях виждал в живота си. Изражението на лицето му, телесният му език, спокойствието му. Подтикваше ни да го застреляме със сто и четиридесет километра в час по шосе 2, на няколко километра от Конкорд, Масачузетс! Искаше да се тресне някъде и да изгори.

Влетяхме в участък, ограден отстрани с гъсти борови гори. Две от колите на ФБР ни настигнаха. Залепиха се за задницата на Пиърс, притиснаха го и го заблъскаха. Затова ли бе дошло Бюрото тук? С намерение да убие Пиърс?

Ако искаха да го премахнат, това бе най-удобното място — отдалечена от натовареното движение местност, скрита от всички страни от гората.

Точно тук бе най-подходящото място да се премахне Томас Пиърс.

И сега му бе времето.

— Знаеш какво трябва да правим — каза Сампсън.

Той е убил над двадесет души, за които знаем — опитах се да мисля рационално аз. — Никога няма да се предаде.

— Спри! — викнах отново на Пиърс аз.

— Аз убих Изабела Кале — изрева той в отговор. Лицето му бе поаленяло. — Не мога да се спра. Не искам. Харесва ми! Разбрах, че ми харесва, Крос!

— Спри бе, мамка ти! — прогърмя и Сампсън. Беше извадил глока си и го бе насочил към Пиърс. — Гаден касапин! Лайно мръсно!

— Аз убих Изабела Кале и не мога да спра да убивам. Чуваш ли какво ти казвам. Крос? Аз убих Изабела Кале и не мога да спра да убивам.

Разбрах смразяващото кръвта послание. Схванах го още първия път.

Той добавяше още букви към списъка на жертвите си. Пиърс създаваше нов, по-дълъг код: Аз убих Изабела Кале и не мога да спра да убивам. Ако се измъкнеше, щеше да продължи да убива отново и отново. В края на краищата може би наистина не беше човек. Вече бе ни доверил, че той сам си е бог.

Изведнъж в ръцете му се появи пистолет. Стреля по нас.

Рязко дръпнах волана наляво, отчаяно мъчейки се да изляза от обсега му на стрелба. Колата ни се вдигна на две колелета. Всичко се замъгли и излезе от фокус. Стисках волана и не знаех какво да правя. Мина ми през ума, че сигурно ще се обърнем.

Тъндърбърдът на Пиърс изведнъж изхвърча от шосе 2 и пое по страничен път. Не знам как е успял да направи завоя при скоростта, с която караше. Може би не го е интересувало дали ще успее да го направи или не.

Нашата кола се задържа още за част от секундата на две колелета, после тежко се тръшна на четирите. Колите на ФБР префучаха напред, подминавайки разклона. Никой от нас не можа да спре. После започна какофония от скърцащи спирачки, поднесени задници и завъртане на място, но Пиърс не се виждаше вече никакъв. Беше зад нас.

Трескаво се втурнахме към завоя и надухме колите по черния горски път. Намерихме тъндърбърда, изоставен на около три километра от шосе 2.

Сърцето ми се блъскаше бясно в гърдите. Пиърс го нямаше в колата. Пиърс не бе тук.

Гората и от двете страни на пътя бе гъста, предлагайки стотици възможности за укритие. Двамата със Сампсън излязохме от колата и с насочени напред глокове се спуснахме към линията на боровете. Бе почти невъзможно да се мине през храсталака под тях. От Томас Пиърс нямаше и следа.

Пиърс бе изчезнал.