Джеймс Патерсън
Котка и мишка (10)

10.

Ниско свел към пода глава, аз огледах огромното и пищно украсено фоайе. Погледът ми трескаво търсеше Сонежи. Дали ме виждаше? В главата ми се завъртя една от поговорките на Нана: Смъртта е начин природата да ти каже „здрасти“.

Навсякъде из огромното пространство на главната чакалня бяха пръснати статуи на римски легионери, щръкнали като часови по мраморния под. Било време, когато политически правилно ориентираните висши служители на Пенсилвания Рейлроуд искали воините да са напълно облечени. Обаче скулпторът Луи Сен Годен бе успял да прокара виждането си и горе-долу всяка трета статуя си беше облечена по начина, по който са се обличали легионерите тогава.

Видях трима души проснати на пода, вероятно мъртви, и стомахът ми се преобърна. Сърцето ми заби още по-бързо. Една от жертвите бе тийнейджър в срязани до коляното панталони и фланелка с емблемата на „Редскинс“. Втората жертва, изглежда, бе младият му баща. Никой от тях не помръдваше.

Стотици пътници и служители бяха приковани под аркадите на магазините и ресторантите. Десетки изплашени мъже и жени се бяха натъпкали в едно малко магазинче за захарни изделия и в едно кафене, наречено „Америка“.

Стрелбата отново бе спряла. Какво правеше Сонежи? И къде беше? Кратката тишина влудяваше и от нея те побиваха тръпки. Тази чакалня би трябвало да бъде много шумно място. Някой придърпа стол по мраморния под и звукът прогърмя в мъртвата тишина като картечен изстрел.

Вдигнах разтворената си полицейска карта към униформения полицай, който се бе барикадирал зад преобърната масичка от кафенето. Лицето му бе мокро от пот и ручейчета от нея се стичаха в гънките тлъстина на врата му. Бе само на метър-два навътре в един от входовете към главната чакалня. Дишаше тежко.

— Добре ли си? — попитах го, когато двамата със Сампсън се вмъкнахме до него зад масичката.

Той кимна, измърмори нещо, но аз не му повярвах. Очите му щяха да изскочат от страх. Сигурно и той никога не бе попадал в такава ситуация.

— Откъде стреля? — продължих с въпросите аз. — Успя ли да го видиш?

— Трудно е да се каже. Но е някъде там горе.

Той махна към южната част на балкона, надвиснал над дългата редица стъклени врати на главния вход на гарата. Никой не минаваше през тях в момента. Сонежи ги държеше под пълен контрол.

— Не мога да го видя оттук — изпъшка Сампсън до мен. — Може да се придвижва от място на място, да променя позицията си. Така би постъпил всеки добър снайперист.

— Казал ли е нещо? Някакви изявления да е правил? Да има някакви претенции? — обърнах се аз отново към ченгето.

— Абсолютно нищо. Просто започна да пука по хората, сякаш се намира на стрелбище. Дотук четири жертви. Гадината наистина стреля добре.

Не виждах четвъртата жертва. Може би някой — баща, майка или просто приятел — бе извлякъл тялото зад ъгъла. Мина ми през ума за моето семейство. Сонежи бе идвал веднъж у нас. А сега ме извика и тук — с покана за партито по случай излизането му.

Изведнъж от балкона над нас пушката отново забълва огън. Ехото се заблъска из масивните стени на гарата. Наистина заприлича на стрелбище, но мишените бяха хора.

Някаква жена изпищя откъм ресторанта. Обърнах глава натам и я видях как пада, сякаш се бе подхлъзнала на лед. От кафенето последваха още стонове.

Огънят отново спря. Какво, по дяволите, прави този?

— Хайде да го смотаем, преди отново да е започнал — прошепнах аз на Сампсън. — Хайде, давай!