Джеймс Патерсън
Котка и мишка (54)

54.

Париж, Франция

Доктор Абел Санте беше тридесет и пет годишен мъж, с въздълга коса, по момчешки хубав и с красива приятелка — Регина Бекер, която беше художничка, при това добра, казваше си често той. Току-що бе излязъл от апартамента на Регина и в момента крачеше бойко по задните улички на Шести арондисман^[1] към къщи. Беше някъде около полунощ.

Тесните улици бяха пусти и спокойни. Доктор Санте обичаше да се разхожда по това време на денонощието, за да може спокойно да подреди мислите си, а понякога изобщо да не мисли за нищо. В момента обаче си мислеше за смъртта на младата жена, починала рано сутринта същия ден. Бе негова пациентка — на двадесет и шест години. Имаше любящ я съпруг и две прекрасни дъщерички.

Докторът имаше своя философия за смъртта, която смяташе за добра: защо напускането на живота и сливането с космоса да вдъхва повече страх, отколкото влизането в него.

Доктор Санте не разбра откъде дойде този човек — някакъв уличник със сиво мръсно сако и раздърпани дънки, — но той изведнъж се озова до него толкова плътно, че започна да го докосва по лакътя.

— Красиво — каза мъжът.

— Моля, какво казахте? — попита стреснато Абел Санте, рязко изваден от дълбокия си размисъл.

— Красива нощ и градът ни е толкова приятен за среднощни разходки.

— Да, много ми бе приятно да се запознаем — каза Санте на уличника.

Забеляза, че във френския на непознатия се промъква някакъв акцент. Вероятно бе англичанин или може би американец.

— Не трябваше да си тръгвате. Трябваше да останете да преспите. Един джентълмен винаги остава да преспи. Ако, разбира се, не го помолят да си тръгне.

Вратът и гърбът на доктор Абел Санте се вдървиха. Той извади ръце от джобовете си. Изведнъж изпита страх, силен страх.

С левия си лакът той изблъска уличника встрани.

— Какви ги говориш? Я се махай оттук!

— Говоря за теб и Регина. Регина Бекер, художничката. Работите й не са чак толкова лоши, но не може да се каже и че са добри, опасявам се.

— Махай се оттук! Върви по дяволите!

Абел Санте ускори крачка. Бе само на една пресечка от дома си. Другият, уличникът, с лекота се изравни отново с него. Бе по-едър и по-атлетично сложен, отколкото на Санте му се бе сторило в началото.

— Трябва да й направиш деца. Така мисля аз.

— Махай се оттук! Изчезвай!

Изведнъж Санте вдигна юмруци и ги стисна здраво. Това бе някаква лудост! Беше готов да се бие, ако се наложеше. Не се бе бил от двадесетина години, но бе силен и в добра форма.

Уличникът само замахна и го просна на земята. Без ни най-малко усилие.

Сърцето на доктор Санте заби лудо. Не виждаше добре с лявото си око, където бе ударен.

— Абе ти полудя ли? Луд ли си или какво? — викна той на уличника, който изведнъж му се стори силен и внушителен въпреки мръсните си дрехи.

— Да, разбира се — отвърна човекът. — Разбира се, че съм луд. Аз съм господин Смит, а ти си следващият.