Джеймс Патерсън
Котка и мишка (119)

119.

Рано на другата сутрин си тръгнах към Вашингтон. Изпитвах нужда да бъда с децата, изпитвах нужда да спя в моето легло, да бъда далеч, далеч от Томас Пиърс и чудовищното му създание — господин Смит.

Инес се оказа компаньонка от една от местните фирми. Пиърс я извикал в стаята си в „Балис Парк Плейс“. Започвах да мисля, че Пиърс вече намира интимност само с жертвите си, но какво го караше да ги убива по такъв зверски начин? Защо Инес? Защо бреговете на Джърси?

Трябваше да избягам за няколко дни, дори за няколко часа, щом не ставаше за няколко дни. Добре поне, че вече не получавахме нови съобщения с места, към които отново да хукнем като луди.

Обадих се на Кристин от Атлантик Сити и я попитах дали е съгласна да дойде на вечеря със семейството ми. Тя каза, че много би се радвала. Щяла да дойде с гърмящи камбани. Това ми прозвуча като музика. Най-доброто лекарство, от което се нуждаех в момента.

Споменът за гласа й бе с мен по целия път за Вашингтон. С гърмящи камбани.

Деймън, Джани и аз прекарахме цялата сутрин в трескави приготовления. Първо се отбихме да напазаруваме в „Ситронела“, а после и в „Джайънт“. Veni, vidi, Visa^[1].

Почти бях забравил Пиърс/господин Смит, което не ми пречеше да си нося пистолета в специален кобур на глезена.

В „Джайънт“ Деймън отиде да потърси къде може да намери тортила и двамата с Джани останахме сами. Знаех, че умира от нетърпение да бъбри — имаше развито, понякога дори прекадено развито въображение, и нямах търпение да разбера какво й е на ума.

Джани имаше за задача да бута количката и металната й дръжка бе на нивото на очите й. Обърнала глава към лавиците на щанда, тя се взираше в изобилието хранителни стоки, обръщайки внимание на изгодните цени. Нана Мама я бе научила на тънката наука на пазаруването, а по-голямата част от сметките тя ги извършваше наум.

— Хайде сега, говори — казах аз. — Моето време е твое. Татко си е вкъщи.

— За днес — отвърна тя и ме погледна укорително.

— Не е лесно да си зелен — забелязах, използвайки една стара наша парола от репликите на най-известната жаба в света — Кърмит.

Тя я отмина с безразлично свиване на раменете. Дааа, примирието нямаше да бъде лесно.

— Сърдите ли ми се вие двамата с Деймън? — попитах аз с възможно най-примирителен тон. — Кажи ми истината, маце!

Тя омекна малко.

— О, не е само това, тате. Ти се стараеш колкото можеш — каза тя и най-сетне погледна към мен. — Опитваш се, нали? Просто е много трудно, когато те няма вкъщи. Самотно ми е без теб. Не е същото, когато те няма.

Поклатих глава, усмихнах се и се запитах откъде ли й идват такива мисли в главата. Нана Мама се кълнеше, че Джани си имала собствено мнение.

— Харесват ли ти плановете ни за вечеря? — попитах, внимателно опипвайки почвата.

— О, абсолютно! — разцъфтя тя изведнъж. — Това не е никакъв проблем. Много обичам гости за вечеря.

— А Деймън? Как приема гостуването на Кристин довечера? — попитах аз довереничката си.

— Малко го е страх, защото тя е директорка на училището ни. Но се сдържа. Знаеш го Деймън. Мъжко момче.

Кимнах:

— Знам го. Значи вечерята не е проблем? А теб не те ли е малко страх?

Джани поклати глава:

— Ами! Не е това. Една вечеря не може да ме изплаши. Вечерята си е вечеря.

Ама че умница! И толкова деликатна за възрастта си. Все едно че разговарях с възрастен човек. Вече бе поет и философ на всичкото отгоре. Много ми харесваше това у нея.

— Трябва ли непрекъснато да го гониш? — попита тя. — Тоя глупак господин Смит… Ама какво ли те питам. Трябва, разбира се — отговори си тя сама.

Повторих нейната реплика отпреди малко:

— Старая се колкото мога.

Джани се вдигна на пръсти. Наведох се ниско надолу, но не толкова, колкото друг път. Тя проточи вратле и ме целуна шумно по бузата.

— Бууум! — надникна Деймън иззад ъгъла на щанда.

Главата му бе обрамчена от цяло червено-бяло-синьо море от бутилки и кутии пепси. Дръпнах го към нас и го целунах по бузата. Целунах го по главата и го притиснах към себе си така, както правеше с мен баща ми много, много отдавна. Цял спектакъл направихме с нашите прегръдки и целувки в средата на пътеката между щандовете. Прекрасен спектакъл.

Божичко, колко ги обичах двамата и каква дилема представляваше тази моя обич. Глокът на глезена ми тежеше цял тон и сякаш ме пареше по крака. Искаше ми се да го махна и никога вече да не го сложа.

Знаех обаче, че няма да го направя. Томас Пиърс още бе на свобода, а също и господин Смит, и всички останали. Поради някаква причина смятах, че именно аз съм този, който трябва да ги хване, така че животът да стане по-безопасен за всички.

— Тате, слез на земята — смръщи гладкото си челце Джани. — Виждаш ли? Пак отлетя нанякъде. При господин Смит, нали?