Джеймс Патерсън
Котка и мишка (68)

68.

Матю Луис жизнерадостно караше в нощта градския автобус, който минаваше по Ийст Капитол Стрийт във Вашингтон, и разсеяно си подсвиркваше песничката на Марвин Гей „What’s Goin’ On“.

Караше по този маршрут вече деветнадесет години и през повечето време бе доволен от работата си. Освен това му допадаше самотата. Според приятелите му и Алва — негова съпруга от двадесет години, Луис беше човек, обичащ често да се замисля над разни неща. Обичаше историята, интересуваше се от политика, понякога се отплесваше дори и на социологически теми. Бе развил тези интереси в родната си Ямайка и оттогава не се бе отказал от тях.

От няколко месеца насам слушаше касети за самообучение, издавани от една фирма, наречена „Преподаване от Вирджиния“. Подкарал автобуса по Ийст Капитол, той се бе заслушал в една наистина много интересна лекция, озаглавена „Добрият крал — американското президентство от Депресията насам“. Понякога изкарваше по две-три лекции или пък прослушваше някоя особено интересна касета по няколко пъти на нощ.

С крайчеца на окото си мярна някакво движение.

Ръцете му сами извъртяха рязко волана. Спирачките изскърцаха. Автобусът тежко поднесе надясно и застана по диагонал на Ийст Капитол.

Луис дръпна ръчната спирачка и машината тежко въздъхна. Слава богу, нямаше никакво движение — докъдето погледът му стигаше, се виждаше само уличното осветление.

Матю Луис отвори предната врата и слезе. Дано не бе закачил този или това, което бе изтичало към автобуса му.

Обаче не бе сигурен и започна да го хваща страх от онова, което щеше да установи. С изключение на монотонния глас от касетофона в автобуса, улицата бе тиха. По-странно и по-лошо от това — здраве му кажи, помисли си той.

И тогава видя падналата на улицата възрастна чернокожа жена. Бе облечена с дълъг пеньоар на сини райета, чийто край се бе отметнал встрани и откриваше червената нощница отдолу. Краката й бяха боси. Сърцето му се преобърна.

Изтича към нея да й помогне и се уплаши да не му стане лошо. В светлината на фаровете видя, че нощницата й всъщност не е червена. Това бе кръв — цялата бе обляна в нея. Гледката бе страховита и на Луис му се подкосиха краката. Не бе най-страшната, която бе виждал през тези години при тези нощни смени, но ето че стоеше като закован и не смееше да мръдне.

Очите на жената бяха отворени и тя бе още в съзнание. С мъка протегна към него слабата си, крехка ръка. Сигурно битово насилие — помисли си той. — А може би и обир в дома й.

— Моля ви, помогнете ни — прошепна Нана Мама. — Моля ви, помогнете ни!