Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Крос (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cat and Mouse, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Огнян Алтънчев, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън
Заглавие: Котка и мишка
Преводач: Огнян Алтънчев
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Пламен Тотев
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-679-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4554
История
- — Добавяне
5.
След като звънецът иззвъня и повечето от децата вече бяха в класните стаи, Кристин Джонсън бавно се заразхожда из пустите коридори. Правеше това почти всяка сутрин и го смяташе за част от вътрешната си терапия. Човек понякога трябва да си прави такива терапии, а специално нейната с положителност биеше по резултатност бързото отскачане за едно кафе до близката кафетерия.
Коридорите бяха празни, приятно тихи и изрядно чисти, каквито според нея трябваше да бъдат във всяко едно добро училище. Преди време тя и учителите й сами бършеха и миеха подовете, но сега вече господин Гомес и един прислужник на име Лони Уокър правеха това два пъти седмично. Насочиш ли веднъж мислите на добрите хора в правилна посока, нататък е лесно да убедиш останалите, че едно училище трябва да е чисто и безопасно, и да ги накараш да помогнат. Човек повярва ли веднъж, че нещо хубаво може да стане, то често става.
Стените на коридорите бяха изпъстрени с живописни рисунки на децата и на хората им ставаше приятно от енергията и надеждата, които те излъчваха. Кристин ги разглеждаше всяка сутрин и винаги намираше нещо ново, някой по-различен ракурс, който радваше окото и стопляше душата й.
Тази сутрин тя се спря да разгледа една простичка, но разтърсваща именно с простотата си рисунка с пастели, изобразяваща момиченце, хванало за ръка мама и татко пред новия им дом. Лицата им бяха кръгли, с щастливи усмивки, излъчващи чувство на задоволство от постигнатата цел. Погледът й се плъзна по няколко други рисунки с надписи отдолу: „Нашият квартал“, „Нигерия“, „Китове“.
Днес обаче Кристин обикаляше коридорите по съвсем друга причина. Мислеше за съпруга си Джордж — как умря и защо. Искаше й се да може да го върне по някакъв начин, да седне и да поговори с него. Именно сега. Да го притисне към себе си поне още един път. О, боже, как й се искаше да поговори малко с него.
Бавно крачейки нататък, тя стигна до края на коридора — до стая 111, която бе светложълта и се наричаше „Масленицата“. Самите деца я бяха нарекли така — имената се сменяха всяка есен. В края на краищата това бе тяхно училище.
Кристин открехна вратата бавно и внимателно. Боби Шоу — учителката на втори клас, пишеше нещо на дъската. Погледът на Кристин се плъзна по редиците личица, на повечето от които бе изписано внимание. Между тях беше и Джани Крос. Загледана в нея, тя изведнъж усети, че се усмихва: момиченцето тъкмо говореше нещо на госпожица Шоу. Бе толкова жива и изразителна, толкова мила към всички. Много приличаше на баща си. Умен, чувствителен, хубав като грях.
Кристин тихо притвори вратата и продължи. Потънала в мислите си, по едно време тя си даде сметка, че се изкачва по стълбите към втория етаж. Дори и стените на стълбището бяха покрити с графити и ярко оцветени рисунки — плод на детското творчество. Това именно бе една от причините хлапетата да смятат, че това е „тяхното училище“. След като веднъж си разбрал, че нещо е „твое“, ти го пазиш, чувстваш го като част от себе си. Проста като фасул истина, но явно правителството във Вашингтон не можеше да я възприеме.
Почувства се малко глупаво, но мина да провери и Деймън.
От всички момчета и момичета в училището Деймън й беше любимият ученик. Посещаваше го още отпреди да се запознае с Алекс. Не че Деймън бе блестящ, очарователен и умеещ да изразява мислите си ученик — той наистина бе просто добро момче. Непрекъснато го доказваше с отношението си към останалите деца, към учителите и дори към по-малката си сестра, когато тя започна в това училище този срок. Държеше се с нея като с най-добър приятел: може би вече му бе ясно, че тя наистина е такъв.
Най-сетне Кристин се отправи към кабинета си, където я очакваше началото на обичайния й десет-дванадесет часов работен ден. Вече мислеше само за Алекс и предположи, че именно това бе причината, накарала я да хвърли по един поглед на децата му.
Мислеше си, че не очаква тазвечерната им среща с особено нетърпение. Страхуваше се от нея, изпитваше тиха паника и си каза, че май знае защо.