Джеймс Патерсън
Котка и мишка (125)

125.

Томас Пиърс бе в Конкорд, Масачузетс.

Господин Смит също бе тук.

Най-сетне бях вътре в главата му.

Двамата със Сампсън вече бяхме заели позиция в уютна и живописна странична уличка, близо до дома на доктор Мартин Строу — бившия любовник на Изабела. Martin Straw беше този S в загадката.

ФБР бе заложило капан в къщата. Този път нямаше голям брой агенти. Страхуваха се да не би Пиърс да научи по някакъв начин. Кайл Крейг се страхуваше и от сянката си и имаше основателна причина. Или зад това се криеше още нещо?

Чакахме цялата сутрин и навлязохме в ранния следобед. Конкорд бе малко, затворило се в черупката си градче, което сякаш остаряваше бавно и неусетно. Къщите на Торо^[1] и Алкът^[2] бяха някъде наблизо. Като че ли всяка втора къща имаше исторически изглеждаща табелка с гравирана дата на нея.

Чакахме Пиърс да се появи. Чакахме и чакахме. Времето се точеше едва-едва. Може и да съм сбъркал с това S.

Най-сетне радиото оживя и гласът на Кайл каза:

— Засякохме Пиърс. Той е тук. Но нещо не е наред, Алекс. Връща се обратно към шосе номер две. Явно не отива към доктор Строу. Сигурно е видял нещо, което не му е харесало.

Сампсън впери поглед в мен.

— Казах ти, че е много внимателен. Страхотен инстинкт. Ама той наистина е марсианец, Алекс.

— Видял е нещо — казах. — Добър е, както Кайл винаги е твърдял. Знае как действа Бюрото и е забелязал нещо.

Кайл и екипът му искаха да оставят Пиърс да влезе в къщата на доктор Строу и тогава да го заловят. Самият доктор Строу, жена му и децата бяха изведени от къщата. Трябваше да съберем твърди улики срещу Пиърс — колкото повече, толкова по-добре. Спокойно можехме да загубим делото, ако откараме Томас Пиърс пред съда без тях. Като нищо щяхме да го загубим.

Късовълновата радиостанция отново пропука:

— Насочва се към шосе две. Нещо го е подплашило. Той бяга!

— И той има късовълново радио! Всичко чува! — Грабнах микрофона и предупредих Кайл и останалите: — Никакви разговори по радиото! Пиърс ни чува. И така ни е открил.

Запалих колата и излетях с пълна газ от уличката. Хвърлих се в натовареното движение по Лоуъл Роуд с близо сто километра в час. Бяхме по-близо до шосе 2 от всички останали. Може би щяхме да успеем да отрежем пътя за отстъпление на Пиърс.

Разминахме се с блеснало със сребърния си металик БМВ. Жената зад волана бе натиснала клаксона и нещо извика по нас. Не й се разсърдих. Сто километра в час бе твърде опасна скорост по тесния градски път. Действието отново започваше да се развива бясно, изплъзвайки се от контрол заради прищявката на един откачен.

— Ето го! — извика възбудено Сампсън.

Колата на Пиърс се носеше към центъра на Конкорд — разбира се, най-гъсто населеното място в града. Караше с много висока скорост.

Минавахме като вихър покрай къщи в колониален стил, после се заредиха магазинчета и най-накрая наближихме Монюмънт скуеър. Мярна ми се кметството, след него хотел „Конкорд“, веднага след това пътеуказател за шосе 62… и още един за шосе 2.

Колата ни се люшкаше покрай останалите автомобили в движението по главната улица на малкото градче. Около нас пищяха спирачки, свиреха клаксони, разярени шофьори съвсем основателно крещяха подире ни.

Сампсън бе затаил дъх. Аз също. Имаше една шега за чернокожи шофьори, които можело да бъдат спирани в населени места, без да им се дава обяснение. Така нареченото нарушение КЧС. Каране в черно състояние. А ние карахме вече близо със сто и десет, и то в чертите на града.

Префучахме през центъра на града по Уолдън Стрийт, после отново поехме по Лоуъл Роуд, приближавайки се към магистралата.

С жестоко поднасяне на задницата аз излетях на шосе 2 и замалко не изтървах управлението. Оправих колата и отново натиснах педала до ламарината. Това беше нашият най-добър шанс да заловим Пиърс и вероятно последният. Малко пред нас Пиърс сигурно си мислеше същото.

Стрелката вече наближаваше сто четиридесет и пет и останалите коли ги задминавах така, сякаш бяха спрели. Тъндърбърдът на Пиърс сигурно се носеше с около пет километра по-бавно.

— Настигаме го това скапано копеле! — ревна до мен Сампсън. — Ще пипнем гадината!

Стигнахме дълбока шахта и колата за миг литна във въздуха, после с трясък се приземи обратно. Хълбокът ми писна от болка. Ударих си и главата в тавана. Сампсън непрекъснато крещеше в ухото ми, че сме щели да пипнем Пиърс.

Виждах тъмния му тъндърбърд да криволичи и да се носи напред. Разделяха ни само две дължини.

Той умее да планира — напомних си аз. — Може да е предвидил и това.

Най-сетне го настигнах и подкарах редом с него. И двете коли се носеха с около сто и четиридесет. Пиърс хвърли за миг поглед към нас.

Чувствах се със странно приповдигнат дух. Адреналинът с рев се носеше из кръвта ми. Може би този път го пипнахме. За секунда-две бях откачил също като Пиърс.

Пиърс отдаде чест с дясната ръка.

— Доктор Крос — извика той през отворения прозорец, — най-сетне се срещнахме.