Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cat and Mouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Котка и мишка

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-679-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4554

История

  1. — Добавяне

24.

Първото нещо, което направихме двамата със Сампсън сутринта, или по-точно в шест и тридесет и пет, бе да хванем влака за нюйоркската Пен Стейшън. Щяхме да стигнем дотам почти толкова бързо, колкото и да отидем до летището, да се мотаем, докато паркираме, да се бавим из авиокомпаниите… Освен това ми се искаше да помисля още малко.

Теорията, че колячът от Пен Стейшън е бил Гари Сонежи, бе лансирана от Нюйоркското полицейско управление. Първо трябваше да науча нещо повече за убийствата в Ню Йорк, но ситуацията за привличане на внимание беше същата, в каквато Сонежи се бе подвизавал и по-рано.

Пътуването във влака бе приятно и удобно и през по-голямата му част имах чудесна възможност да помисля за Сонежи. Това, с което не можех да се примиря, че не мога да си обясня, бе защо Сонежи вършеше престъпления, прилични повече на актове на отчаяние. Изглеждаха ми самоубийствени.

Бях разпитвал Сонежи десетина пъти, откак го бях арестувал преди няколко години. Тогава изобщо не ми се видя самоубийствен тип човек. Бе твърде голям егоист, дори мегаломан.

Може би копираше нечии престъпления. Обаче това, което в момента правеше, го нямаше никъде. Какво се е променило? Сонежи ли ги вършеше тези убийства? Дали това не е някой номер или отвличаща маневра? Да не би да е капан? Как, по дяволите, е нацапал онзи снайпер на Юниън Стейшън с моята кръв?

Добре, капан. Но капан за какво? Поради каква причина? При Сонежи всичко си имаше причина.

Тогава защо убива съвършено непознати на Юниън и Пен? И защо само на гари?

— Брей, от челото ти се вдига пушек бе, Сладур. Усещаш ли го?

Сампсън премести погледа си от мен към останалите пътници около нас.

— Виждате ли? Малки струйки дим. Ето тук. И тук.

Той се наведе към мен и започна да ме удря със сгънатия си вестник, имитирайки гасене на огън.

Сампсън обикновено предпочиташе фронтално нападение пред флангови заобикалки, но смяната на тактиката този път даде добри резултати. И двамата започнахме да се смеем. Дори и пътниците около нас усмихнато вдигнаха глави от вестниците, кафетата и лаптопите си.

— Тю! Замалко да изгори момчето. Пожарът е потушен — обяви Сампсън и се закиска тихичко. — Леле, главата ти е гореща като ада. Сигурно си провеждал мощна мозъчна атака срещу нещо. Прав ли съм?

— Не, мислех си за Кристин — казах му аз.

— Лъжльо! Трябвало е да мислиш за Кристин. Тогава щеше да се наложи да ти гася пожара на съвсем друго място. Как вървят нещата между вас? Ако смея да попитам, разбира се.

— Тя е велика, тя е най-добрата, Джон. Наистина голяма работа. Умна и забавна. Хо-хо! Ха-ха!

— И добре изглеждаща — почти колкото Уитни Хюстън, и много по-секси от нея. Но нито едно от тези неща не е отговор на въпроса ми. Какво става с вас двамата? Опитваш се да скриеш чувствата си от мен? Да, но моята шпионка — госпожица Джани, ми каза, че завчера сте имали среща с Кристин. Имали сте среща, а ти нищо не си ми казал.

— Бяхме на вечеря в „Кинкедс“. Прекарахме добре. Вкусна вечеря, приятна компания. Обаче има един малък проблем. Страхува се, че може да ме убият и затова не иска повече да се виждаме. Още жалее мъжа си.

Сампсън кимна и плъзна тъмните си очила надолу, за да ме огледа директно, без никакви смекчаващи обстоятелствата филтри.

— Това е интересно. Още го жалее, а? Значи е почтена дама. И между другото, тъкмо подхвана тази забранена тема, трябва да ти кажа нещо и аз по този въпрос. Ако те очистят по време на някоя акция, семейството ти ще те оплаква незаслужено дълго. Обаче лично аз ще нося факлата на мъката до и по време на церемонията по погребението, не повече. Това е. Помислих си, че трябва да го знаеш… Така. И какво, двамата с нея повече няма да се виждате, така ли?

Сампсън обичаше да си приказва с мен така, сякаш сме дружки, излезли от романчетата на Тери Макмилън[1]. Понякога наистина бяхме такива, което е необичайно за мъже, особено пък за такива като нас. Веднъж започнал, Сампсън не можеше да спре.

— Мисля, че вие двамата сте си лика-прилика. И всички мислят така. Целият град говори. Децата, Нана, лелите ти.

— Така ли?

Станах и седнах от другата страна на прохода между седалките. Там и двете седалки бяха празни. Пръснах си бележките за Гари Сонежи по едната от тях и започнах да ги чета.

— Мислех си, че никога няма да схванеш намека — каза Сампсън, доволно намествайки едрото си тяло на двете опразнени седалки.

Както винаги, нищо друго не бе така приятно като работата с него. Кристин грешеше, че нещо може да се случи с мен. Двамата със Сампсън щяхме да живеем вечно.

— Ще го пипнем тоя задник Гари Сонежи като едното нищо. Кристин ще си падне здраво по теб така, както ти явно вече си си паднал по нея. Всичко ще е наред, Сладур. Трябва да е.

Не знам защо, но ми беше трудно да го повярвам.

— Знам, че вече си мислиш разни песимистични глупости — продължи Сампсън, без дори да поглежда към мен, — но ще видиш. Този път всичко ще завърши с хепиенд.

Бележки

[1] Чернокожа американска писателка (р. 1951 г.), и чиито романи се описват енергични и свободни чернокожи жени, борещи се с живота и търсещи пълноценни отношения с чернокожи мъже. — Б.пр.