Джеймс Патерсън
Котка и мишка (67)

67.

Напълно буден, отворих очи и се запитах какво ли толкова ме е изплашило и какво, по дяволите, става тук. Първият ми смислен страх бе, че получавам сърдечен удар в собственото си легло.

Чувствах се замаян и още неизтрезнял от снощния купон. Сърцето ми биеше като чук, блъскайки се бясно в гърдите ми.

Стори ми се, че някъде от къщата се чу глух, тъп удар. Наблизо. Сякаш някой удари с нещо тежко, може би с бухалка, някъде из коридора.

Очите ми още не бяха свикнали с тъмнината. Зачаках ударът да се повтори.

Уплаших се. Не можех да си спомня къде оставих глока си снощи. Какво можеше да издумка така тежко посред нощ в къщата?

Напрегнах слух, мъчейки се да чуя още нещо.

Хладилникът бръмчеше долу в кухнята.

Някъде далеч по магистралата, сменяйки скоростите, мина камион.

И все пак нещо в този звук, в самото издумкване, ме обезпокои много силно. Дали наистина беше шум — запитах се аз. — Или това бяха първите признаци на предстоящо адско главоболие?

Преди още да разбера какво става, откъм другия край на леглото се надигна тъмна сянка.

Сонежи! Удържа на думата си! Влязъл е вътре в къщата!

— Ааааах! — изрева сянката и замахна с някаква дълга тояга.

Опитах да се изтърколя встрани, но тялото отказа да ме слуша. Твърде много бях пил, доста се бях веселил.

Върху рамото ми се стовари мощен удар. Цялото ми тяло се вдърви от болка. Опитах се да извикам, но гласа ми също го нямаше никакъв. Не можех да викам. Не можех да мръдна.

Тоягата бързо се вдигна за втори удар — този път ме уцели в кръста.

Някой се мъчи да ме пребие до смърт. Исусе Христе!

— Сетих се за думкането малко по-рано. — Да не би преди това да е минал през стаята на Нана? На Деймън и Джани? Какво става в къщата ни?

Посегнах да го хвана и успях да сграбча ръката му. Дръпнах с все сила и оня изкрещя — висок, писклив глас, но определено мъжки.

Сонежи? Как е възможно? Видях го да умира в тунелите на Гранд Сентръл Стейшън!

Какво ставаше с мен? Кой беше този в спалнята ми? Кой се бе промъкнал вкъщи?

— Джани! Деймън! — успях да изломотя най-сетне. — Нана! Нана!

Започнах да го дера с нокти по гърдите, по ръцете, усетих нещо лепкаво, вероятно кръв. Продължих да драскам, но го правех едва-едва, само с едната ръка.

— Кой си ти? — викнах аз отново, този път далеч по-силно. — Какво искаш? Деймън! Деймън!

Той рязко се откопчи от мен и аз паднах от леглото с главата надолу. Подът се надигна срещу мен, тресна ме с все сила в челото и в главата ми като че ли избухна огън.

Цялото ми тяло гореше. Започнах да повръщам на килима.

Бухалката, чукът, щангата — каквото и да беше това нещо — отново се стовари върху ми и сякаш ме разцепи надве. Целият пламтях от болка. Брадва! Сигурно е брадва!

Навсякъде около мен усещах мириса на кръв. Моята кръв ли?

— Казах ти, че няма начин да ме спреш! — кресна той. — Казах ти!

Вдигнах поглед нагоре и ми се стори, че познах надвесеното над мен лице. Гари Сонежи! Възможно ли е да е Сонежи? Невъзможно! Не може да бъде!

Разбрах, че умирам и че никак не ми се иска това. Желаех да се отскубна, да избягам и да видя децата си още веднъж. Само още един път.

Знаех, че не мога да отбия атаката. Знаех, че не мога да направя нищо, за да спра този ужас.

Помислих за Нана и Джани, за Деймън, за Кристин. Сърцето ме заболя за тях.

После се оставих на божията воля.