Джеймс Патерсън
Котка и мишка (121)

121.

Децата са много по-умни, отколкото смятаме. Децата знаят кажи-речи всичко и понякога го научават дори преди нас.

— Ама вие двамата закъсняхте! Да не сте спукали гума? — пожела да узнае Джани, когато двамата с Кристин застанахме на прага. — Или сте се мляскали някъде?

Говореше понякога такива глупости и знаеше, че ще й се размине. Знаеше го и никога не пропускаше шанса да изтърси нещо.

— Мляскахме се — отвърнах. — Доволна ли си сега?

— Да, доволна съм — усмихна се Джани. — Всъщност дори никак не сте закъснели. Точно навреме сте. Идеално сте пресметнали.

Вечеря с Нана и децата за мен не бе просто отпускане. Бе прекрасно и приятно прекарано време. Ето на това казвам да си бъдеш вкъщи.

Всички участвахме в подреждането на масата, поднесохме храната, после седнахме и започнахме да се храним. Яденето бе филе от риба меч, картофено пюре в миди, пресен грах и маслени бисквити. Всичко се сервираше димящо, изкусно приготвено от Нана, Джани и Деймън. За десерт Нана бе приготвила световноизвестния си лимонов кейк. Специално в чест на Кристин.

Мисля, че простата — и в същото време сложна дума, която търсех, бе радост.

Бе толкова лесно да се види в очите на хората около масата. Виждах я в блестящите, бликащи от живот очи на Нана, Деймън и Джани. Вече я бях видял в очите на Кристин. Наблюдавах я през цялото време на вечерята и ми дойде наум, че тя би могла да бъде известна дама във Вашингтон, да бъде всичко, каквото си поиска. Но тя бе избрала да бъде учителка и аз я обичах за това.

Разказвахме си истории, случили се в семейството преди много години, истории, които винаги се повтарят в такива случаи. Нана през цялото време сияеше от жизненост. Даде ни един добър съвет за остаряването: „Ако не можеш да си спомниш, забрави го.“

По-късно аз посвирих малко на пианото, попях ритъм енд блус. Джани не можа да се сдържи да не се изфука и изтанцува джазирана версия на кейкуока. Даже и Нана бе въвлечена в танца, протестирайки: „Ама аз не мога, наистина не мога“ — и въпреки това танцуваше без грешка.

Един момент, една картина от тази нощ се е запечатала в съзнанието ми и ще си остане там до сетния ми час. Бе малко след като бяхме привършили с вечерята и почиствахме кухнята. Аз миех чиниите и тъкмо посягах за нова чиния, когато се спрях като закован с увиснала във въздуха ръка.

Джани се бе сгушила в прегръдките на Кристин и двете изглеждаха прекрасно. Нямах представа как се е озовала там, но двете с нея щастливо се смееха на нещо и всичко изглеждаше толкова естествено и истинско. Разбрах, както никога преди това не ми бе ставало толкова ясно, че на Джани и Деймън ужасно им липсва майка.

Радост — да, това бе думата. Толкова лесно да я изговориш и толкова трудно да я намериш в живота.

Сутринта обаче трябваше да отида на работа.

Още бях драконоубиецът, нали?