Джеймс Патерсън
Котка и мишка (37)

37.

На следващата сутрин черната работа продължи.

Първо Кайл ми изпрати факс с информация за неговия агент Томас Пиърс. Отчетите идваха от различни градове, в които господин Смит бе извършил убийства — Атланта, Сейнт Луис, Сиатъл, Сан Франциско, Лондон, Хамбург, Франкфурт, Рим. В един от градовете — Форт Лодърдейл — Пиърс бе помогнал да заловят убиец, който обаче нямаше нищо общо с господин Смит.

Други заглавия:

ЗА ТОМАС ПИЪРС МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО Е ОСОБЕНО ВАЖНО НЕЩО

СПЕЦИАЛИСТ ПО УБИЙСТВАТА ТУК, В СЕЙНТ ЛУИС

ТОМАС ПИЪРС ОБСЕБВА МИСЛИТЕ НА УБИЙЦИТЕ

НЕ ВСИЧКИ УБИЙЦИ СА БЛЕСТЯЩИ, ОБАЧЕ АГЕНТ ТОМАС ПИЪРС Е

ПРЕДУМИШЛЕНИ УБИЙСТВА — НАЙ-СМРАЗЯВАЩИТЕ КРЪВТА

Ако не познавах Кайл, щях да си помисля, че иска да ме накара да изпитам завист към Пиърс. Но аз не му завидях. Просто в момента нямах никакво време за това.

Малко преди обяд подкарах колата към затвора „Лортън“ — най-неприятното за мен място в усвоената от човека вселена.

Зад стените на федералния затвор с повишена сигурност всичко се движи като на забавен кадър. Все едно те държат под вода — захвърлен в мътните водовъртежи от невидими човешки ръце. И така всеки ден, години наред, а често и десетилетия.

В затворите с повишена сигурност затворниците седят в килиите си по двадесет и два — двадесет и три часа в денонощието. Скуката е невъобразима, извън възприятията на всеки, който не е лежал. Разправял ми го е Гари Сонежи и именно той измисли метафората с мътните водовъртежи още навремето, когато го разпитвах в същия този затвор.

Освен това ми благодари, че съм обогатил жизнения му опит, като съм го вкарал зад решетките, и някой ден, ако можел, щял да ми се отплати. У мен все повече се засилваше чувството, че времето е дошло и ми оставаше само да си задавам мъчителния въпрос каква ще е разплатата.

Невъобразима.

Почти усещах как започвам да се давя, докато крачех из малката стаичка близо до кабинета на директора на петия етаж.

Очаквах да ми доведат един двоен убиец на име Джамал Отри. Той бе заявил, че има важна информация за Сонежи. В „Лортън“ бе известен под името Точния. Беше сводник, сто и тридесет килограмов хищник, който бе убил две проститутки тийнейджърки в Балтимор.

Точния ми бе доведен във вериги. В малката спретната стаичка го въведоха двама яки пазачи с дълги палки на пояса.

— Ти ли си Алекс Крос? Мамка му! Ега ти работата — провлече Отри с южняшки акцент.

Усмихваше се накриво, докато говореше. Долната част на лицето му се отпускаше надолу като кофа на багер с отварящо се дъно. Имаше странни, несъразмерно поставени свински очички, чийто поглед трудно се издържаше. Усмивката не слизаше от лицето му, сякаш днес щяха да го помилват или бе спечелил от затворническата лотария.

Казах на двамата пазачи, че искам да говоря с Отри насаме. Въпреки че бе във вериги, двамата излязоха с неохота. Мен обаче не ме беше страх от тази торба с лайна. Не бях безпомощно тийнейджърче, върху което да изпробва силата си.

— Съжалявам, че не разбрах майтапа — казах му най-сетне аз. — Гледам те, че се хилиш, ама не знам за какво.

— Ооо, хич да не ти пука, пич! Хванал си ти майтапа без грешка — отвърна той с провлечения си говор. — Хванал си го, доктор Крос. Ами той е по теб.

Свих рамене.

— Ти си поискал да говориш с мен. Отри. Искаш да изкараш нещо от това, нали? Е, и аз искам. Не съм дошъл тук да ти слушам тъпотиите и майтапите. Ако искаш да се върнеш обратно в килията, само кажи.

Джамал Отри продължи да се усмихва, но седна на единия от двата стола.

— И на двамката ни се ще да изкараме по нещо — каза той.

В погледа му се четеше нещо като „край на майтапите“ и усмивката му се изпари.

— Е, казвай какво имаш за продан. Да видим дали ще ни свърши работа — казах аз. — Това е най-доброто, което мога да направя за теб.

— Сонежи разправяше, че си твърдо пишлеме. Бая акъллия за ченге. Ще видим к’вото има да се гледа.

Не обръщах внимание на дивотиите, които се сипеха в изобилие от мръсната му уста. Нямаше начин да не си помисля за двете шестнадесетгодишни момичета, които бе убил. Представях си го как се усмихва и на тях. Гледайки ги със смразяващия си поглед.

— Приказвали ли сте си двамата с него? Приятели ли бяхте? — прекъснах го аз.

Отри поклати глава. Свинските му очички не се отделяха от очите ми.

— Амиии. Той приказваше с мен само като имаше нужда от нещо. Сонежи само си седеше в килията и гледаше нанякъде… Към Марс ли, къде, де да го знам. Тука той нямаше приятели. Нито аз, нито никой.

Отри се наведе напред. Имаше нещо да ми казва. И според него то явно струваше нещо. После сниши глас, сякаш в стаята имаше още някой, освен нас двамата.

Някой като Гари Сонежи, не можах да не си помисля аз.