Джеймс Патерсън
Котка и мишка (23)

23.

Отговорих на пейджъра и от Ню Йорк се получиха неприятни новини. Последвал е нов удар в претъпканата с пътници гара. Това ме задържа на работното ми място и след полунощ.

Гари Сонежи вероятно бе в Ню Йорк. Ако, разбира се, не е тръгнал към някой друг град, набелязан от него за нови убийства. Бостън? Чикаго? Филаделфия?

Когато се прибрах вкъщи, лампите навсякъде бяха изгасени. В хладилника намерих лимонов кекс и го изядох. На вратата на хладилника Нана бе залепила изрязана от вестник статия за някоя си Осеола Маккарти. Над петдесет години Осеола перяла дрехи в Хатисбърг, Мисисипи. Спестила сто и петдесет хиляди долара и ги дарила на университета на Южен Мисисипи. Президентът Клинтън я поканил във Вашингтон и й връчил орден за гражданска доблест.

Кексът бе превъзходен, но на мен ми бе необходима по-съществена храна. Отидох да видя дали шаманката ми спи.

— Будна ли си, старо? — тихо попитах пред вратата на Нана.

Тя винаги я държи леко открехната, в случай че децата имат нужда от нея. Отворено 24 часа, точно като 7 — Единадесет^[1], обичаше да казва често тя. Когато бях малък, нещата бяха същите.

— Зависи от намеренията ти — долетя гласът й от тъмното. — О, ти ли си, Алекс? — тихо се изкиска тя и плю против уплах с пресилено облекчение.

— А кой друг да е? Кажи де? Посред нощ пред вратата на спалнята ти?

— Може да е всеки. Сульо и Пульо. Крадци в този наш опасен квартал дал господ. Или пък някой от моите поклонници.

Винаги си говорим така с нея. Така е било, така и ще бъде.

— Кажи ми за някого от тях.

Нана отново се изкиска.

— Аз няма да ти кажа, но подозирам, че ти имаш приятелка, за която можеш да ми разкажеш това-онова. Ама почакай. Сложи малко вода за чая ми. В хладилника има кекс, поне имаше… Знаеш, че имам поклонници, нали, Алекс?

— Ще ти сложа вода — отвърнах аз. — Кексът обаче вече замина за рая на кексовете.

След няколко минути Нана се появи в кухнята. Бе облякла любимата си къщна рокля на сини райета с големи бели копчета отпред. Изглеждаше така, сякаш е готова да започне новия ден в дванадесет и половина през нощта.

— Искам да ти кажа само две думи, Алекс. Ожени се за нея.

Обърнах очи към тавана.

— Не е това, което си мислиш, старо. Не е толкова просто.

Тя си наля от кипналия чай.

— О, напротив, съвсем просто е, внучето ми. Напоследък походката ти стана една такава пружинираща, а в очите ти — приятен блясък. Ти, господинчо, си затънал до ушите. И си последният, който го забелязва. Кажи ми сега нещо. Това е сериозен въпрос.

Въздъхнах.

— Още май не си се събудила от сладките си сънища. Какво сега? Питай.

— Ето какво ще те питам. Ако за този наш малък сеанс сега ти взема пари, да речем — деветдесет долара, тогава може би ще бъдеш по-склонен да приемеш съвета ми, нали?

И двамата се разсмяхме на лукавата й шега, плод на уникалното й чувство за хумор.

— Кристин не иска да се вижда с мен.

— О, боже! — възкликна Нана.

— Да, точно така — „о, боже“. Не иска да има нищо общо с детектив по убийствата.

Нана се усмихна.

— Колкото повече чувам за Кристин Джонсън, толкова повече ми харесва. Умно момиче. Има глава на тези прекрасни рамене.

— Ще ме оставиш ли да говоря? — попитах я аз.

Нана смръщи вежди и ме погледна сериозно.

— Ти винаги си готов да кажеш какво точно искаш, само че не подбираш подходящия момент. Обичаш ли тази жена?

— Още като я видях за първи път, почувствах нещо необикновено. Сърцето поведе главата. Знам, че звучи малко налудничаво.

Тя поклати глава и едновременно с това успя да отпие от чая си.

— Алекс, колкото и умно момче да си, понякога сякаш виждаш нещата в обратен ред. Изобщо не звучи налудничаво. Звучи така, сякаш за първи път, откакто Мария умря, се променяш, и то към по-добро. Защо не огледаш уликите, с които разполагаме? Отново си върна живата и пружинираща походка. Очите ти блестят и са готови да се усмихнат. Напоследък си добър дори с мен. Събери всичко това наедно и какво се получава? Сърцето ти отново работи.

— Но тя се страхува, че работата ми е опасна и може да ме убият. Съпругът й беше убит, не помниш ли?

Нана се надигна от стола си. После тежко заобиколи масата и спря съвсем близо до мен. Годините я бяха смалили дотолкова, че се обезпокоих. Не можех да си представя живота си без нея.

— Обичам те, Алекс — каза тя. — Каквото и да правиш, аз пак те обичам. Ожени се за нея. Поне заживейте с нея заедно. — Тук тя млъкна и се засмя. — Не мога да повярвам, че го казах.

Нана ме целуна, след което тръгна да си легне.

— Аз наистина имам поклонници — подвикна тя вече от коридора.

— Ами омъжи се за някого от тях тогава — подхвърлих аз.

— Аз не съм влюбена, убиецо на лимонови кексове. Ти си влюбеният.