Джеймс Патерсън
Котка и мишка (11)

11.

С енергично движещи се в синхрон крака и с тежки хрипове вместо дъх двамата със Сампсън изкачихме мраморното стълбище към балкона над главите ни. Там бяха заели позиция няколко детективи и униформени полицаи.

В единия от тях познах детектив от Транспортна полиция, която обикновено се занимава с дребни престъпления по влаковете и гарите. Този път не беше нищо подобно, никой от тях дори не си бе представял, че ще му се наложи да се занимава с майстор снайперист.

— Какво научихте до този момент? — попитах го аз.

Мисля, че името му бе Винсънт Мазео, но не бях сигурен. Човекът наближаваше петдесетте и службата в този отдел се смяташе за лека. Смътно си спомних, че Мазео май беше доста добър.

— Наврял се е в една от онези стаички. Виждаш ли оная врата там? Там, където се намира, няма покрив. Може би ще успеем да се доберем до него отгоре, а? Ти как мислиш?

Вдигнах очи към високия таван, направен от медна ламарина. Спомних си, че Юниън Стейшън е най-голямата покрита площ в Съединените щати. Поне в момента така изглеждаше. Гари Сонежи винаги бе обичал големите сцени. Е, сега разполагате с една от тях.

Детективът извади нещо от джобчето на ризата си.

— Имам резервен ключ. С него влизаме в някои от онези стаички. Може би и в тази, дето е в момента.

Взех ключа. Той нямаше намерение да го използва. Нямаше намерение да се прави на герой. Не му се искаше да се изправя тази сутрин срещу Гари Сонежи и точния му снайпер.

Откъм стаята изведнъж отново загърмяха изстрели.

Преброих ги. Бяха точно шест — колкото и миналия път.

Както по-голямата част от откачалките, така и Гари Сонежи бе луд на тема кодове, цифри, вълшебни думички. Запитах се какво ли означава шестицата. Шест, шест, шест? Нищо не ми идваше наум.

Стрелбата отново рязко спря и в чакалнята пак настъпи тишина. Нервите ми бяха опънати до крайност. Долу имаше твърде много хора, изложени на риск.

Двамата със Сампсън тръгнахме напред. Стигнахме на около пет метра срещу вратата, откъдето се стреляше, и залепихме гърбове в стената с извадени токове в ръце.

— Как си? — прошепнах аз.

И друг път сме били в такава напрегната ситуация, но от това не ни ставаше по-добре.

— Голям майтап, а, Алекс? Първата работа за деня. Даже още не съм си изпил кафето.

— Започне ли да стреля — казах аз, — скачаме му. Всеки път стреля по шест пъти.

— Забелязах — отвърна Сампсън, без да гледа към мен.

И двамата поемахме въздуха на тежки, едри глътки.

Не се наложи да чакаме дълго. Сонежи поднови залпа от шест изстрела. Шест. Защо всеки път именно шест?

Той знае, че ще дойдем за него. По дяволите, той лично ме покани на тази касапница!

— Хайде, давай — подхвърлих аз кратко.

На две-три крачки прекосихме коридора. Извадих ключа и го стиснах между палеца и показалеца си.

После го пъхнах в бравата и го завъртях.

Щрак.

Вратата не се отваряше! Разтърсих дръжката. Нищо.

— Какво бе, мамка му? — дъхтеше Сампсън във врата ми с едва прикрит гняв в гласа. — Какво й става на тая шибана врата?

— Току-що я заключих — казах му аз. — Сонежи я беше оставил отключена заради нас.