Джеймс Патерсън
Котка и мишка (95)

95.

Настаних се в „Отел дьо ла Сен“. От стаята си позвъних в болницата „Сейнт Антъни“ във Вашингтон. Положението на Алекс Крос продължаваше да бъде тежко.

Нарочно се измъкнах от среща с френската полиция. Местната полиция и без това никога не може да помогне с нищо, а пък и аз предпочитах да работя сам, както и направих през половината от деня.

Междувременно господин Смит беше влязъл във връзка с полицията. Винаги правеше така: обаждаше се в полицията и сипеше персонални обиди към всеки, зает с издирването му. Лоша новина, все лоши новини. Пак не можахте да ме хванете. Ти не успя, Пиърс.

Беше казал къде да намерим тялото на доктор Абел Санте. Дразнеше ни, наричаше ни жалки неудачници и некадърници. След всяко убийство винаги ни се подиграваше.

Пред входа на Парк дьо Монсори бяха събрани много представители на френската полиция и Интерпол. Беше един и десет през нощта, когато пристигнах там.

Тъй като имаше опасност да се събере голяма тълпа зяпачи и репортери, бяха повикани спец войски да отцепят района.

Видях една инспекторка от Интерпол, която познавах, и й махнах. Сондра Грийнбърг бе почти толкова обзета от идеята да хване господин Смит, колкото и аз. Бе упорита и се справяше с работата си отлично.

Сондра изглеждаше особено напрегната и притеснена, докато си пробиваше път към мен.

— Според мен нямаме нужда от всички тия хора, от такава помощ — казах аз, усмихвайки се слабо. — Едва ли ще е толкова трудно да намерим тялото, Санди. Той ни каза къде да го търсим.

— Съгласна съм с теб — отвърна тя, — но знаеш какви са французите. Така са решили, така действат. Le Grand потеря за Le Grand престъпник извънземен. — Цинична усмивка разтегли крайчеца на устните й. — Радвам се да те видя, Томас. Ще започваме ли нашия малък лов? Как си с френския между другото?

— Il n’y a rien a voir, Madame, rentrez chez vous!^[1]

Санди се засмя с крайчеца на устните си. Някои от френските полицаи ни гледаха така, сякаш и двамата бяхме луди.

— Адски ми се ще да съм си у дома. Както и да е. Тогава ти кажи на ченгетата какво искаме да правят. И те ще направят точно обратното, сигурна съм в това.

— Разбира се, че ще направят точно обратното. Те са французи.

Сондра бе висока брюнетка, малко може би крехка нагоре, но със здрави крака — все едно че е била направена от две различни тела. Беше британка — остроумна и находчива — и въпреки това толерантна дори за американка. Войнствено весела, но ревностна еврейка. Обичах да работя с нея, дори и в случаи като този.

Хванати под ръка, двамата влязохме в Парк дьо Монсори. Отново потапяне.

— Защо, мислиш, ни изпрати съобщения и на двамата? Защо иска и двамата да сме тук? — запита тя, докато крачехме през мократа трева, блеснала на светлината на уличното осветление.

— Двамата с теб сме звезди в неговата странна галактика. Това е моя теория всъщност. Освен това представляваме властта. А на него сигурно му харесва да се гаври с нея. Може дори да изпитва известно уважение към нас.

— Много се съмнявам в това — каза Санди.

— Тогава вероятно му харесва да ни занимава със себе си и от това се чувства велик. Какво ще кажеш за тази теория?

— По ми харесва. Може би дори в момента ни гледа отнякъде. Знам, че е мегаломан от най-висока класа. Здрасти, господин Смит от планетата Марс. Наблюдаваш ли ни отнякъде? И сигурно умираш от удоволствие. Божичко, как мразя това откачено копеле!

Хвърлих поглед към смълчаните дървета наоколо. Ако някой искаше да се скрие, наоколо имаше много удобни места.

— Може и да е тук — казах. — Той умее да променя формата си, нали знаеш? Като нищо може да е онзи жандарм там или даже онази тротоарна дама ей там.

Започнахме огледа в един и четвърт. В два часа още не бяхме открили тялото на доктор Абел Санте. Бе странно и обезпокоително за всички участници в търсенето. Стана ми ясно, че господин Смит иска максимално да ни затрудни. Обикновено той захвърляше труповете, както хората хвърлят прочетен вестник. Какво си беше наумил господин Смит?

Парижките вестници очевидно бяха научили по някакъв начин, че претърсваме този малък парк. И в сутрешните издания искаха да поднесат на читателите си малко черва и кървища за закуска. Над главата ни като лешояди закръжиха тв хеликоптери. По улиците полицията разстави постове. Всичко бе наред, само дето все още нямахме жертва.

Тълпата зяпачи вече бе достигнала стотина, а беше два часът през нощта. Санди хвърли поглед натам.

— Идиотският фенклуб на господин Смит — изсумтя тя презрително. — О, времена! О, нрави! Цицерон го е казал, знаеш ли?

В два и половина пейджърът ми изчурулика. Звукът стресна Санди. В същия миг се обади и нейният. Двойно повикване. О, нрави, както казва Цицерон.

Бях получил факс или гласова поща. Сигурен бях, че това е Смит. Погледнах към Санди.

— Сега пък какво иска? — промърмори тя, поглеждайки ме изплашено. — Може пък и да е жена, а?

Санди вече натискаше копчетата да види своето съобщение, но аз успях преди нея. Факсът гласеше:

Пиърс,

Добре дошъл пак в света на истинската работа, на истинското преследване. Излъгах те. Това бе наказанието ти, че вярваш на всичко. Исках да те смутя, каквото и да означава това. Исках да ти напомня, че не можеш да ми имаш вяра, както и на никого другиго — нито дори на твоята приятелка госпожица Грийнбърг. Освен това не обичам французите. Ужасно ми хареса как ги измъчих тази нощ.

Бедният доктор Абел Санте се намира в парка „Бут Шомон“. Съвсем близо до храма. Кълна се! Обещавам.

Вярвай ми. Ха-ха! Нали това е чудатият звук, който вие, хуманоидите, издавате, когато се смеете? Самият аз не мога да го възпроизведа. Разбираш ли, аз никога не съм се смял.

Винаги твой — Смит

Санди Грийнбърг клатеше глава и мърмореше проклятия. Тя също бе прочела съобщението си.

— Парк „Бут Шомон“ — повтори тя мястото, помисли малко и добави: — Казва, че не бива да ти имам вяра. Ха-ха! Не е ли това чудатият звук, който ние, хуманоидите, издаваме, когато се смеем?