Джеймс Патерсън
Котка и мишка (31)

31.

Отидох да видя какво има да ми казва Кайл, макар да предчувствах силно, че знам за какво ще стане въпрос. Малко се притеснявах от предстоящата среща, от войната на мнения, която водехме от време на време. Кайл искаше да говори с мен по случая господин Смит. Смит бе жесток убиец, избил над дузина хора в Америка и Европа. Кайл твърдеше, че това са най-грозните и най-ужасяващи изпълнения, които той е виждал, а Кайл не бе известен с преувеличенията си.

Кабинетът му се намираше на най-горния етаж на административната сграда, обаче той работеше в оперативна зала в приземния й етаж. Както самият той твърдеше, беше си устроил къмпинг там — огромно табло, модерни компютри, телефони и множество персонал, който тази сутрин не изглеждаше особено доволен.

На огромното табло с големи червени букви бе написано:

ГОСПОДИН СМИТ 19 — ДОБРИТЕ 0.

— И май пак си добре — забелязах аз, като влязох. — Няма накъде да вървиш, освен нагоре.

Кайл седеше зад голямо орехово бюро, вглъбен в някакви документи пред него или поне така изглеждаше.

Знаех всичко по случая — дори повече, отколкото ми се искаше. Смит бе започнал веригата си зловещи убийства от Кеймбридж, Масачузетс. След това се бе преместил в Европа, където в момента точеше кървавата си следа. Последната му жертва бе полицай от Лондон — известен инспектор, който току-що бе назначен да разследва случая господин Смит.

Действията на Смит бяха толкова странни, извратени и несвързани, че в медиите съвсем сериозно се обсъждаше дали не е извънземен, пришълец от космоса. Във всеки случай действията му определено бяха нечовешки. Нито едно човешко същество не би могло да върши подобни чудовищни неща. Такава бе работната теория.

— Тъкмо си мислех, че никога няма да се появиш — промърмори Кайл.

Вдигнах ръце да го спра.

— Няма да стане, Кайл. Първо, защото съм претрупан с работа по случая със Сонежи. И, второ, защото губя контакт със семейството си за сметка на работата.

Кайл кимна:

— Добре де, добре. Ясно. Разбирам. Дори в известна степен ти съчувствам. Но тъй като така или иначе си вече тук и имаш малко време, иска ми се да поговорим за господин Смит. Повярвай ми, Алекс, такова нещо не си виждал. Не може да не изпитваш поне мъничко любопитство.

— Ни най-малко. Всъщност даже си тръгвам. Излизам ей от тая врата, през която току-що влязох.

— На главите ни се изсипа невероятно гаден проблем, Алекс. Нека само ти кажа някои неща. Ти само ще слушаш. Само ще слушаш бе, човек! — удари го на молба Кайл.

Омекнах, ала съвсем малко.

— Ще слушам. Но само това. Нямам намерение да се захващам с тая работа.

Кайл се поклони церемониално.

— Само слушай. Слушай и си отваряй ушите добре, Алекс. Това ще те разтърси така, както разтърси мен.

И започна да ми разказва за един агент на име Томас Пиърс, който отговарял за случая господин Смит. Всъщност това, което бе най-интересно, се оказа фактът, че преди няколко години господин Смит бе убил годеницата на Пиърс по най-брутален начин.

— Томас Пиърс е най-педантичният следовател и най-умният човек, когото съм виждал — разправяше Кайл. — Отначало не му давахме дори да помирише случая господин Смит поради очевидни причини. Той започна да работи по него сам. И успяваше да се справи там, където ние не можехме. Накрая ни даде да разберем, че ако не му дадем да работи по случая, ще напусне Бюрото. Дори заплаши, че ще направи опит сам да разплете всичко.

— И вие му дадохте случая — предположих аз.

— Беше много настоятелен. Накрая отнесе въпроса до директора. Пиърс разсъждава логично и е много изобретателен. Анализира проблемите така, както никой друг. Като луд е по случая. Работи по осемнадесет-двадесет часа денонощно.

— Но дори и той не може да го разплете — посочих аз с палец към таблото.

Кайл кимна:

— Ала напредваме, Алекс. И имаме ужасна нужда от твоя принос. Няма да е зле да се видиш с Томас Пиърс. Трябва да се видиш с него!

— Казах, че ще те изслушам — отвърнах спокойно аз. — Но няма да се виждам с никого.

Четири часа по-късно Кайл най-сетне ме пусна от ноктите си. Беше ме разтърсил, както обеща — и за господин Смит, и за Томас Пиърс, — но нямаше да участвам. Не можех.

Тръгнах към лабораториите да видя какво е станало с Рози. Чет Елиът бе свободен и ме прие веднага. Бе все още облечен по същия начин. Бавната му походка, като тръгна към мен, сякаш крещеше: Лоши новини! Не исках изобщо да ги чувам.

Той обаче ме изненада и се ухили.

— Няма й нищо, Алекс. Според мен Сонежи не й е направил нищо. Просто е искал да те стресне. Проверихме я за летливи съединения — нищо. След това за нелетливи съединения, чисто присъствие в организма й би било необичайно — също нищо. От серологията взеха малко кръв. Ще трябва да оставиш писанка още някой и друг ден, но се съмнявам дали ще намерим нещо. Можеш да я оставиш тук за колкото си искаш. Готина котка е.

— Знам — отвърнах аз, въздъхвайки с облекчение. — Може ли да я видя?

— Разбира се. Пита за теб цяла сутрин. Нямам представа защо, но май те харесва.

— Знае, че и аз съм готин котарак — усмихнах се аз.

Той ме заведе да видя Рози. Държаха я в малка клетка и настроението й бе адски лошо. Аз я бях довел тук, нали така? А може и аз да съм провел и тестовете, откъде да знае животинката.

— Не съм виновен аз — опитах се да й обясня, доколкото можах. — Виновен е оня ненормалник Гари Сонежи, не аз. Не ме гледай така!

Накрая ми разреши да я взема в ръце и даже потърка носа си в бузата ми.

— Ти си много добро момиче — прошепнах аз. — За това нещо съм ти длъжник, а аз винаги плащам дълговете си.

Тя замърка и най-накрая благоволи да ме близне по носа с грапавия си като шкурка език.