Джеймс Патерсън
Котка и мишка (35)

35.

— Ох! Мамка му, Алекс, виж какво е направил тоя откачалник! Виж какво й е направил!

Исках да отклоня поглед, но трябваше да гледам. Клекнах до Сампсън. И двамата махахме с ръце като луди, за да отпъждаме мухите и да отупваме от себе си някакви пълзящи гадини. Навсякъде гъмжеше от бели червеи — по колибката, по тревата около нея. Притиснах носа си с кърпичката, но това изобщо не спря тежката миризма на разлагащо се тяло. Очите ми плувнаха в сълзи.

— Абе какво му има на тоя? — изохка Сампсън. — Откъде му хрумват тия налудничави идеи?

Вътре в колибката, изправен и подпрян на стената, се виждаше труп на златист сетер — или поне това, което бе останало от него. Цялата вътрешност на колибката бе потънала в кръв. Кучето бе обезглавено.

Към шията му бе плътно закрепена главата на Мередит Мърфи. Сглобката бе извършена с ужасяваща точност, макар че главата бе пропорционално по-голяма от тялото на сетера. Гледката бе такава, че човешката мисъл отказваше да я възприеме. Широко отворените очи на Мередит Мърфи се взираха право в мен.

С нея се бях виждал само веднъж, и то преди четири години. Питах се какво ли е направила, за да вбеси Сонежи до такава степен. Той самият рядко говореше за жена си по време на разговорите ни. Като че ли я презираше. Спомних си как я наричаше: „Тъпачката“, „Безглавата хаусфрау^[1]“, „Русата крава“.

— Каква муха му е влязла в главата на тоя ненормален кучи син? Разбираш ли нещо от това? — чу се приглушеният от кърпичката глас на Сампсън.

Мислех си, че разбирам от психическо поведение, породено от бяс, и бях виждал няколко от изпълненията на Сонежи и преди, но това изобщо не ме бе подготвило за гледките през изминалите няколко дни. Убийствата бяха извършени по брутален начин, с ужасно много кръв. Освен това бяха сбити, бяха станали много начесто.

Изпитвах мрачното чувство, че Сонежи не може да изключи беса си. Дори и след поредното убийство. Нито едно от убийствата вече не можеше да го задоволи.

— Боже господи! — Изправих се. — Джон, дъщеричката му! Рони! Какво е направил с нея?

Двамата претърсихме дървената пристройка и китката обрулени от вятъра вечнозелени храсти в северния край на двора. Никаква следа от Рони. Никакви трупове, изтръгнати крайници или други подобни зловещи изненади.

Погледнахме за момичето и в гаража, побиращ две коли. След това тясното и покрито с паяжини място под площадката за задната врата. Проверихме и в трите прилежно подредени до гаража казани за боклук. Нищо. Къде беше Рони Мърфи? Дали не я е взел със себе си? Дали не беше я отвлякъл?

Насочих се обратно към къщата и Сампсън ме последва на две крачки зад мен. Счупих едно от стъклата на задната врата, бръкнах, отворих я и се спуснах вътре. Страхувах се от най-лошото. Поредното убито дете?

— По-полека бе, човек. Я по-бавничко! — прошепна Сампсън зад мен.

Познаваше ме как реагирам, стане ли дума за деца. Освен това усещаше, че това може да се окаже капан, устроен от Сонежи. Мястото бе чудесно за такава постановка.

— Рони! — подвикнах аз. — Рони, тук ли си? Рони, чуваш ли ме?

Спомнях си лицето й от последното ми идване в тази къща. Даже можех да нарисувам вътрешното разположение, ако се наложеше.

Веднъж Гари ми бе казал, че Рони е единственото нещо, което имало значение в живота му. Единственото добро нещо, което е направил през живота си. Тогава му повярвах. Вероятно съм съпоставил чувствата си към собствените си деца с неговите. Може би съм се заблуждавал, че все пак Сонежи има някаква своего рода съвест, защото именно така ми се е искало.

— Рони! Ние сме от полицията. Може да излезеш, моето момиче. Рони Мърфи, тук ли си? Рони?

— Рони! — присъедини се и Сампсън с висок глас, може би малко по-висок от моя.

Двамата претърсихме долния етаж, отваряйки вратите една по една, надничайки и в килерите. Не спирахме да я викаме по име. Мили боже — молех се вече аз. — Гари! Поне твоето момиченце недей! Не е необходимо да я убиваш, за да ни покажеш колко си лош, колко си бесен. И без това ни е ясно. Разбрахме.

Прескачайки скърцащите стълби през две, аз изтичах горе. Сампсън ме следваше плътно като сянка. Обикновено нищо не му личи на лицето, но сега бе разстроен колкото мен. Никой от двама ни още не бе загрубял чак толкова много.

Усещах го по гласа му, по учестеното дишане зад гърба ми:

— Рони! Горе ли си? Да не се криеш някъде?

— Рони! От полицията сме. Вече си в безопасност, Рони! Можеш да излезеш.

Някой бе изтърбушил цялата спалня. Някой се бе нахвърлил на стаята, бе я осквернил, потрошавайки всичко до последното парченце мебел, преобръщайки легла, бюра, столове.

— Помниш ли я, Джон? — попитах го аз, докато претърсвахме останалите стаи.

— Помня я много добре — отвърна Сампсън тихо. — Малка сладурана.

— Ооо, не… неееее…

Вече тичах надолу по стълбите към първия етаж. Прекосих кухнята като вятър и дръпнах рязко вратата между хладилника и газовата печка. Двамата се спуснахме като хали в приземния етаж, в мазето на къщата.

Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите и ударите му отекваха с грохот в ушите ми. Не исках да бъда тук, не исках повече да виждам нищо от майсторството на Сонежи, не исках да виждам зловещите му изненади.

Мазето.

Символичното място на Гари от детските му кошмари.

Мазето.

Кръв.

Влакове.

Мазето на семейство Мърфи бе малко и спретнато. Огледах се. Влакчетата ги нямаше. Последния път, когато бях в тази къща, тук имаше монтирана сложна система от релси, гари и влакчета.

Но и от момиченцето нямаше никаква следа. Нито един предмет не изглеждаше не на мястото си. Започнахме да отваряме шкафовете. Сампсън отвори пералнята, а след това и малката вратичка на сушилнята до нея.

От едната страна на котела за парното имаше пластмасова мивка, а до нея — небоядисана дървена врата. В мивката нямаше никакви следи от кръв, нямаше и изцапани с кръв дрехи. Можеше ли да се излезе по някакъв друг начин оттук? Дали малката не е избягала нанякъде, когато баща й е дошъл в къщата?

Килерът! Дръпнах рязко вратата.

Рони Мърфи бе овързана с въжета, а в устата й бе тикнат парцал. Сините й очи бяха станали огромни от страх. Беше жива!

Тресеше се цялата. Той не бе я убил, но бе убил детството й точно така, както е било убито неговото. Няколко години преди това бе направил същото с друго момиченце — Меги Роуз.

— О, сладката ми! — прошепнах аз, развързвайки я и издърпвайки парцала, тикнат от баща й в устата. — Всичко вече е наред. Вече няма страшно. Всичко е наред, Рони.

А това, което не й казах, всъщност би трябвало да прозвучи горе-долу така: „Баща ти те е обичал достатъчно много, за да не те убие. Затова пък иска да избие всички останали.“

— Всичко е наред, всичко е наред, моето момиче. Всичко е наред — лъжех аз бедното дете. — Вече няма нищо страшно.

Де да беше така.