Джеймс Патерсън
Котка и мишка (127)

127.

Томас Пиърс отново бе изчезнал яко дим. Вече бях почти готов да повярвам, че наистина живее в някакъв паралелен свят. И наистина е пришълец.

Двамата със Сампсън пътувахме към международното летище „Логън“. Връщахме се у дома, във Вашингтон. Да, но пиковото движение в Бостън никак не подпомагаше намеренията ни.

Все още се намирахме на около два километра от тунела „Калахан“, блокирани от всички страни в лента, която едва-едва помръдваше напред. Бостън май ни натриваше муцуните за неуспеха ни.

— Каква илюстрация към случая ни! Това, дето гонихме Пиърс — кимна Сампсън към масата камиони и коли около нас.

Това е хубава черта у него — или търпи стоически, или си прави майтап, когато нещо не върви. Отказва да потъне в лайна. Просто изплува от тях.

— В главата ми се върти една идея — казах му, опитвайки се да го подготвя.

— Знаех си аз, че се носиш някъде из твоята лична вселена. Знаех си, че не си тук и не си в тази кола, седнал до мен и заслушан в това, което ти говоря.

— Ако продължаваме да стоим тук, в тунела ще се задъним окончателно.

Сампсън кимна:

— Аха. Намираме се в Бостън. Няма да се наложи да се връщаме утре, за да проверим някоя от гениалните ти догадки. По-добре да го направим сега. Да прогоним тръпката, докато още сме изтръпнали.

С мъка се измъкнах от плътно притиснатите в мен коли и направих забранен обратен завой.

— Имам тук една тръпка, която мисля, че трябва да проверя.

— А ще ми кажеш ли накъде сме тръгнали? Да си сложа ли бронежилетката?

— Зависи от това какво мислиш за моите догадки.

Следвах стрелките, водещи към Стороу Драйв, и постепенно се отдалечавах от Бостън в посоката, от която бяхме дошли. Движението и тук бе доста натоварено. Напоследък, накъдето и да тръгнеш, все се сблъскваш с много хора, навсякъде хаос и навалица, стресови ситуации.

— Я по-добре си сложи жилетката — казах аз на Сампсън.

Той не започна да спори. Просто се обърна назад и затърси из задната седалка жилетките ни.

Намъкнах се и аз в моята, без да спирам.

— Според мен Томас Пиърс иска да сложи точка на всичко това. И е готов да го направи. Видях го в очите му.

— Е, и? Преди малко имаше възможност да го стори в Конкорд, нали? Отбий и спри! Спри. Пиърс! Спомняш ли си? Да ти звучи познато, Алекс?

Погледнах го за миг.

— Той изпитва нужда да владее ситуацията. S означава Строу, но също така означава и Смит. Измислил го е, Джон. Той знае как иска да приключи с това. Винаги е знаел. Много е важно да го приключи именно по този начин.

С крайчеца на окото си видях Сампсън да хвърля отегчен поглед навън.

— Е, и? Какво от това? Какво, по дяволите, означава това? А ти знаеш ли го този начин?

— Той иска да завърши на S. Това е като някаква магия за него. Така го е измислил и така трябва да бъде. Това е игра на съзнанието и той маниакално се придържа към нея. Не може да спре да играе. Каза ни го. И все още играе.

Сампсън явно изпитваше трудности при смилането на тази информация. Само преди един час бяхме изпуснали Пиърс. Дали щеше веднага след това пак да се изложи на риск?

— Мислиш, че е луд до такава степен?

— Мисля, че е луд до такава степен, Джон. Сигурен съм в това.