Джеймс Патерсън
Котка и мишка (131)

131.

Деймън, Джани, Нана, Кристин и аз пристигнахме на международното летище в Бермудите в неделя, двадесет и пети август.

Спомням си прекрасно една гледка от летището: Кристин и Джани стоят на опашката за паспортите, хванати за ръце, и си тананикат нещо. Това бе гледка, която се запечата в съзнанието ми като фотография и която никога нямате да забравя.

С времето извадихме голям късмет — беше най-хубавото, което човек можеше да си представи. Всеки ден слънце и безкрайни сини небеса. Дните принадлежаха на децата. Ходехме да се къпем и да се гмуркаме с шнорхели и плавници на Елбоу и Хорсшуу Бей, а след това се надбягвахме с мотопеди по Мидъл Роуд.

Нощите принадлежаха на Кристин и мен. Скитахме по най-хубавите места, и то здраво — „Терънс Бар“ в „Палм Рийф“, „Газебо Лаундж“ в „Принцес“, „Клей Хаус Ин“. Исках да бъда с нея повече от всякога. Отново се чувствах цял. Непрекъснато си спомнях кога я бях видял за първи път в двора на „Съджърнър Трут“. Тя е, Алекс. Тя е.

Една сутрин я заварих да се разхожда в градината с цветя в косите.

— Има една стара поговорка — каза ми тя. — „Ако имаш само два пенса, с едното пени си купи хляб, а с другото — лилия.“

Същия следобед отидохме с децата на Хорсшуу Бей. Не можеха да се наситят на дълбоката синева на морето. Кристин взе мотопед и тръгна за Хамилтън да понакупи подаръци за някои от учителите в „Съджърнър Трут“. Някъде към пет Деймън, Джани и аз най-сетне се върнахме в хотел „Белмонт“, щръкнал като часови сред богатата зеленина, обрамчена от безкрайна морска синева. Около него бяха пръснати бунгала в пастелни цветове с бели покриви. Нана седеше на верандата и бъбреше с новите си познати. Възвърнатият рай, помислих си аз.

Зареял поглед в прекрасната морска шир, съжалих, че Кристин я няма, за да споделя с нея мига. Липсваше ми много, а беше минал само половин ден. Прегърнах децата и всички се усмихнахме на очевидното.

— Липсва ти, нали? — прошепна Джани. — Това е хубаво, тате. Много е хубаво.

Когато Кристин не се прибра до шест, започнах да мисля дали да я чакам, или сам да хукна за Хамилтън. Може да се е блъснала някъде. Тия тъпи мотопеди, мислех си непрекъснато аз, макар че предния ден много ги харесах и бях решил, че са съвсем безопасни.

През входния портал на „Белмонт“ влезе висока стройна жена и аз въздъхнах с облекчение. Изтичах на стълбите да я посрещна, но видях, че това не е Кристин.

До шест и половина Кристин още не се бе появила, нито се бе обадила отнякъде. Стана седем.

Обадих се в полицията.