Джеймс Патерсън
Котка и мишка (15)

15.

Мина пет и половина следобед, преди дори да си помисля да си тръгна от гарата. Прекарах цял ден там, разпитвайки свидетели, говорейки с балистиците, със съдебномедицинския експерт, надрасквайки груба схема на местопрестъплението в бележника си. Сампсън започна да не го свърта някъде към четири часа. Виждах го как крачи нервно напред-назад, готов да избухне, но той вече бе свикнал с педантичността ми.

От ФБР също бяха дошли на местопрестъплението, а Кайл Крейг, който бе останал в Куонтико да работи по случая „господин Смит“, ми се обади по телефона. Пред гарата се бе струпала тълпа репортери.

Какво бе станало? В главата ми непрекъснато се въртеше една мисъл: влакът е тръгнал от гарата. Знаете как е — като ти се загнезди някоя комбинация от думи в главата, няма отърваване.

Към края на деня пред очите ми вече плуваха кръгове, чувствах се като убит, но изпитвах и тъга, спомняйки си за сцената на убийствата. Разбира се, това не бяха обикновени убийства. Бях се погрижил да отстраня Сонежи, но някак си се чувствах виновен, че отново е навън.

Сонежи бе всичко друго, но не и неметодичен. Бе поискал да ме види на Юниън Стейшън. Но защо? Отговорът на този въпрос още не ми бе ясен.

Най-накрая се измъкнах от гарата през подлезите, за да избегна пресата и останалите. Отидох си вкъщи, взех си душ и се преоблякох.

Това малко помогна. Отпуснах се на леглото и полежах така десет минути със затворени очи. Трябваше да прочистя съзнанието си от всичко, което се бе случило днес.

Обаче нищо не се получи. Помислих си дали да не отменя срещата с Кристин Джонсън. В главата ми звънна предупредително звънче. Не разваляй нещата. Не я плаши с работата си. Тя е човекът. Вече усещах, че Кристин има проблеми с работата ми като детектив по убийствата. Не можех да й се сърдя, особено след днешния ден.

Котката Рози мина на обичайната си визитация, скочи на гърдите ми и се сгуши там.

— Котките са като баптистите — прошепнах аз в ухото й.

— Всички знаят, че обръщат света с главата надолу, но никой не може да ги хване.

Рози замърка в съгласие и се закиска вътрешно. Големи приятелчета сме си с нея.

Когато най-сетне слязох долу, децата ме подхванаха. Дори и Рози се включи в агитката, обикаляйки из хола и подскачайки като мажоретка.

— Изглеждаш чудесно, тате. Изглеждаш направо красив — намигна ми Джани с вдигнат палец.

Бе искрена, но в думите й имаше голям заряд от „срещата“ ми тази вечер. Явно й доставяше голямо удоволствие да ме види наконтен и накипрен само защото трябва да отида на среща с директорката на тяхното училище.

Положението с Деймън беше дори по-лошо. Още като ме видя да слизам по стълбите, се закиска и веднъж започнал, не можеше да спре. Успяваше само от време на време да промърмори, премалял от смях:

— Красив… красив.

— Това ще ти се върне някой ден — казах му аз. — Десетократно, може би дори стократно. Ще чакам само да доведеш някоя хубавица, за да я запознаеш с татко си. И твоят ред ще дойде, не се безпокой.

— Нищо, струва си — едва успя да промълви Деймън и продължи да се смее като луд.

Смехът му бе толкова заразителен, че Джани се присъедини към него, и то до такава степен, че се затъркаля по килима от смях. Деймън последва примера й, а Рози заподскача около тях възбудено.

Проснах се и аз долу, изръмжах страшно и започнах да се боричкам с тях. Както винаги, това оказваше необичаен лековит ефект. Хвърлих поглед към Нана Мама, застанала на вратата между кухнята и столовата. Бе необичайно тиха и сдържана и не се присъедини към нас, както обикновено правеше.

— Не щеш ли малко от това, старо? — попитах я аз, търкайки леко брада в главата на Деймън.

— Не, не. Ама тази вечер си нервен като Рози — отвърна Нана и също започна да се смее. — Брей, не бях те виждала такъв, откакто стана на четиринадесет и започна да се срещаш с Джийн Алън, ако си спомням името точно. Но Джани е права — наистина изглеждаш… хайде да кажем… страхотно.

Накрая пуснах Деймън, станах и отупах вече омачкания си вечерен костюм.

— Е, искам да благодаря на всички ви за моралната помощ, която ми оказахте в трудно за мен време — казах аз с пресилено тържествен тон и обиден израз на лицето.

— Няма за какво — викнаха всички в един глас. — Приятно прекарване на срещата. Ти си красив.

Тръгнах към колата, въздържайки се от погледи назад, за да ги лиша от удоволствието да ми направят някоя смешна физиономия на изпроводяк. Но се чувствах много по-добре, като че ли по странен начин обновен.

Бях обещал на семейството си, а също и пред себе си, че вече ще започна да живея нормален живот. Ни кариера, ни разследване на убийство след убийство. И въпреки това последната ми мисъл, подкарвайки колата, беше: Гари Сонежи е отново вън. Как ще се оправяш с това?

Като начало щях да прекарам една страхотна, мирна и вълнуваща вечер с Кристин Джонсън.

Тази вечер повече нямаше да мисля за Гари Сонежи.

Щях да бъда страхотен, ако не и направо красив.