Джеймс Патерсън
Котка и мишка (110)

110.

Както казват в Дивия див запад, трябва веднага пак да се качиш на коня, който току-що те е хвърлил. Прекарах два дни във Вашингтон, но ми се сториха като два часа. Всички ми се караха, че съм взел участие в хайката. Нана, децата, Кристин. Е, какво да правя.

На третия ден хванах първия полет за Бостън и в девет сутринта бях вече в апартамента на Томас Пиърс. Драконоубиецът неохотно се връщаше на работа.

Първоначалният план на Кайл Крейг за залавянето на Томас Пиърс бе най-дръзкият в историята на иначе консервативното Федерално бюро, но пък и точно такъв би трябвало да бъде. Въпросът в момента бе възможно ли е Томас Пиърс да е успял да се измъкне по някакъв начин от района на Принстън. Или все още бе там?

Дали не е заобиколил и не се е върнал отново в Бостън? Или пък е избягал в Европа? Никой не знаеше. Също така беше възможно дълго време да не чуем нищо нито за Пиърс, нито за господин Смит.

Имаше някакъв модел. Просто трябваше да го открием.

Пиърс и Изабела Кале са живели три години заедно в апартамент на втория етаж в един блок в Кеймбридж. От входната му врата се влизаше в кухнята. После идваше дълго като в офис коридорче. Апартаментът бе откровение. Навсякъде имаше спомени от Изабела Кале.

Бе странно и потискащо чувство — все едно че още живееше тук и всеки момент можеше да се появи от някоя стая.

Във всяка стая имаше нейни снимки. Още при първата обиколка — по-бърза и по-повърхностна — преброих над двадесет.

Как е могъл Пиърс да търпи това лице да го гледа отвсякъде, от всеки ъгъл, да го фиксира мълчаливо с поглед, обвинявайки го в най-страховитото убийство?

На снимките Изабела Кале беше с прекрасна, дълга червена коса, съвършено оформена. Лицето й бе красиво, а усмивката — сладка и естествена. Беше много лесно да се види какво е харесвал в нея и защо я е обичал. Но на някои от снимките топлите кафяви очи имаха някак отсъстващ израз, сякаш момичето беше някъде много, много надалеч оттук.

От всяка вещ в апартамента им ми се замайваше главата, сърцето ми се преобръщаше. Не искаше ли по този начин Пиърс да ни увери, пък и себе си, че не чувства абсолютно нищо — нито вина, нито тъга, ни капка любов в сърцето си?

Обмисляйки този вариант, моето сърце се изпълни с тъга. Представях си каква мъка е за него всеки преживян ден да не изпитва истинска любов или каквито и да било дълбоки чувства. С болното си съзнание той дали не си мислеше, че като извърши дисекция на всяка от жертвите си, ще намери някакъв отговор за себе си?

А може би обратното.

Да изпитва нужда да усеща присъствието й, да усеща всичко с крайна напрегнатост на емоционалните си усещания. Дали Томас Пиърс не е обичал Изабела Кале повече, отколкото е бил способен да обича, когото и да било? Чувствал ли се е Пиърс пречистен от тяхната любов? Когато е научил за връзката й с доктор Мартин Строу… това ли го е тласнало към лудостта да извърши непоправимото и най-отчаяно действие — да убие единствения човек, когото някога е обичал?

Защо снимките й се набиваха в очите навсякъде? Защо Томас Пиърс се е самоизмъчвал по този начин?

Изабела Кале ме следваше във всяка стая с безмълвния си поглед. Какво се опитваше да ми каже?

— Кой е той, Изабела? — шепнех аз. — Какво смятал да прави?