Джеймс Патерсън
Котка и мишка (101)

101.

Рано или късно почти всяко полицейско разследване започва да прилича на игра на котка и мишка. Трудните и дълги разследвания — винаги. Първо трябва да решиш две неща. Кой е котката? Кой е мишката?

През следващите няколко дни двамата със Сампсън държахме Конклин под наблюдение. Оставяхме се да ни вижда там — чакащи и неизпускащи го от поглед — винаги зад ъгъла, винаги след него. Исках да разбера дали не можем да притиснем Конклин да извърши нещо необмислено, да допусне някаква грешка.

Отговорът на Конклин беше само от време на време да ни покаже среден пръст и да отмине. Това бе добре. Отмяташе присъствието ни на радара си. Знаеше, че сме там, винаги на поста си, с вперени в него погледи. Усещах, че го изнервяме, а за мен това бе само началото.

След няколко дни Джон Сампсън трябваше да се върне във Вашингтон. Бях го очаквал. Столичното полицейско управление не можеше да го остави да работи по този случай до безкрайност. Освен това семейството на Крос имаше нужда от него.

Останах сам в Принстън, както всъщност обичах да работя.

Саймън Конклин излезе от дома си във вторник вечерта. След няколко маневри аз го последвах с моя форд ескорт. Преди това го оставих да ме види. После изостанах в натовареното движение и го оставих да си гледа работата необезпокояван!

Подкарах обратно към дома му и спрях колата далеч от главния път, зад една гъста борова горичка. После бързо я прекосих пеш. Знаех, че може би нямам много време.

Никакви фенерчета, никакви светлини. Вече знаех къде точно отивам. Бях готов като опънат лък. Бях преценил всичко. Вече разбирах играта и какво е моето участие в нея. Шестото ми чувство работеше под пълна пара.

Както вече казах, къщата бе построена с тухлена зидария, а отпред имаше някакъв засукан шестоъгълен прозорец. Ветрецът от време на време блъскаше незастопорените и олющени дървени капаци в стената. Най-близкият съсед отстоеше вероятно на не по-малко от километър и половина. Никой нямаше да ме види как влизам с взлом през кухнята.

Давах си сметка, че Саймън Конклин би могъл да направи обратен завой някъде и да ме изненада в гръб, ако беше толкова умен, колкото се смяташе. Но не се безпокоях за това. Вече имах работна версия за Конклин и посещението му в къщата на Крос. Сега трябваше да я проверя.

Изведнъж ми дойде наум за господин Смит и за неговата идея фикс да изучава хората, да влиза с взлом в живота им и да го разбива.

Вътре къщата бе направо непоносима — вонеше така, сякаш мебелите са били потапяни в някой фритюрник на „Макдоналдс“ и след това оставени да съхнат тук. Не, не, сравнението бе слабо — тук направо не можеше да се диша и аз покрих носа си с кърпичката. После започнах да претърсвам смърдящата бърлога. Опасявах се, че може да намеря и някой труп. Всичко бе възможно.

Всяка стая и всеки предмет бяха покрити с прах и мръсотия. Най-доброто, което можеше да се каже за Саймън Конклин, бе, че явно е запален любител на книгите. Навсякъде в стаите имаше отворени книги, като само в спалнята му бяха половин дузина.

Изглежда, обичаше социологията, философията и психологията — Маркс, Юнг, Бруно Бетелхайм, Малро, Жан Бодрияр. Трите небоядисани библиотеки от пода до тавана бяха претъпкани с книги. Първото ми впечатление беше, че някой вече е тършувал из къщата.

Всичко това съвпадаше с онова, което се бе случило в къщата на Алекс Крос.

Над неоправеното легло на Конклин висеше сложена в рамка картина на голо момиче, подписано от самия модел с целувка върху дупето.

Под леглото бе набутана пушка „Броунинг“ — същата, използвана от Гари Сонежи във Вашингтон. Устните ми бавно се разтеглиха в усмивка.

Саймън Конклин знаеше, че пушката бе косвена улика, която по никакъв начин не може да докаже вината или невинността му. Той искаше да бъде намерена. Искал е да намерим значката на Крос. Падаше си по игричките. Ах, как си падаше.

Спуснах се по скърцащите стълби надолу към мазето. Не бях запалил осветлението в къщата, затова сега извадих малкото фенерче и го светнах.

Мазето нямаше прозорци. Всичко бе потънало в прах и паяжини, а в ъгъла се чуваше шумно капеща мивка. От тавана, вързани на конци, висяха свили се на тръбички снимки.

Сърцето ми биеше в гърдите като чук. Започнах да развивам снимките една по една и да ги разглеждам. Всички бяха на Саймън Конклин — снимки на стопанина, изпъчен в различни пози. Изглежда, бяха правени вътре в къщата.

Насочвах фенерчето в различни посоки, стараейки се да не пропусна нещо. Подът бе покрит с мръсотия и останали от строежа на основите камъни. Имаше и някаква древна медицинска апаратура — кислородна бутилка с все още прикрепени към нея маркучи и уреди, система за гликоза, проходилка с прикрепено към нея нощно гърне.

Погледът ми последва лъча на фенерчето към отсрещната страна — южната стена на къщата. Влакчето на Гари Сонежи!

Намирах се в къщата на най-добрия приятел на Гари, единствения му приятел на този свят, човека, който бе нападнал Алекс Крос и семейството му във Вашингтон. Бях сигурен в това. Бях сигурен, че съм разрешил случая.

Бях по-добър от Алекс Крос.

Ето, казах си го.

Играта започва.

Кой е котката? Кой е мишката?